Мартин се почеса замислено по темето.
– Не, първите два варианта ми се струват най-вероятни – каза Патрик и погледна към Йоста, който кимна в знак на съгласие.
– Тогава трябва отново да говорим с Юнас – каза Мартин. – Възможно ли е Марта и Моли да не са отвлечени от същия похитител като останалите момичета? Да не би Марта да е взела Моли и да е избягала, за да не бъде обвинена в убийство? Може би Юнас всъщност знае къде са и просто разиграва театър?
– В такъв случай играе доста добре... – започна Патрик, но чу стъпки в коридора и замълча.
Миг след това видя смаяно как съпругата му влиза в стаята.
– Здрасти – каза Ерика. – Беше отворено, затова влязох направо.
Патрик се вторачи в нея.
– Какво правиш тук? И къде са децата?
– Обадих се на Ана и я помолих да ги наглежда.
– Но защо? – попита Патрик, преди да си спомни, че всъщност я беше помолил за услуга.
Възможно ли бе да е открила нещо? Погледна я въпросително. Тя кимна.
– Открих общ знаменател между момичетата. И мисля, че знам защо Мина се различава от останалите.
* * *
Часът за лягане беше онова време от деня, което Лайла мразеше най-много. В мрака на нощта я застигаха всички неща, които успяваше да отблъсне през деня. Нощем злото можеше да се добере до нея. Знаеше, че то е там, също толкова реално, колкото стените на стаята ѝ и прекалено твърдият матрак.
Лежеше и се взираше в тавана. Вътре беше пълен мрак и понякога, точно преди да заспи, Лайла се чувстваше така, сякаш се носи във въздуха и черното нищо заплашва да я погълне.
Толкова странно беше да знае, че Владек е мъртъв. Беше трудно да го проумее, дори след толкова време. Все още си спомняше шумовете от деня, в който се срещнаха: веселия смях, панаирната музика, животинските звуци, които никога преди не бе чувала. Миризмите също не бяха изветрели: пуканки, стърготини, трева и пот. Но най-силен си оставаше споменът за гласа му. Той бе изпълнил сърцето ѝ още преди да го види. Когато се обърна към него, в погледа ѝ имаше увереност, която секунда по-късно се появи и в неговите очи.
Опита се да си спомни дали е имала предчувствие за нещастието, до което щеше да доведе срещата им, но не можа да се сети за нещо такова. Идваха от два съвсем различни свята и бяха водили съвсем различен живот, така че имаше трудности за преодоляване, но нищо не загатваше за предстояща катастрофа. Дори ясновидката Кристина. Да не бе ослепяла точно в онзи ден, тя, която виждаше всичко? Или пък е разбрала, но е предпочела да вярва, че греши, след като е видяла колко са влюбени?
Тогава всичко им се струваше възможно. Нямаше нищо странно или нередно. Важното беше единствено да съградят общото си бъдеще и животът ги подлъга да вярват, че ще успеят да го направят. Може би затова шокът беше толкова голям и затова подходиха към случилото се по начин, за който нямаше оправдание. Още от началото знаеше, че това не е редно, но инстинктът за самосъхранение притъпяваше разума ѝ. А сега беше твърде късно за разкаяние. Можеше единствено да лежи в мрака и да размишлява над грешките им.
* * *
Юнас се учуди на собственото си спокойствие. Не бързаше с приготовленията. Имаше да избира между множество спомени, събирани с години, а щом потеглеше, нямаше да има връщане назад, затова искаше да подбере най-важните. Пък и не мислеше, че се налага да бърза. По-рано през деня несигурността бе разпалила тревогата му, но след като вече знаеше къде е Марта, можеше да планира всичко хладнокръвно и с ясен, остър разсъдък.
Взря се в сумрака. Една крушка беше изгоряла и той не бе имал време да я смени. Недоглеждането го смути. Важно беше винаги да си готов, винаги всичко да е на мястото си. За да се избегнат грешките.
Беше клекнал и когато се изправи, удари главата си в ниската част на тавана. Изруга шумно и за миг си позволи да спре и да поеме миризмата през ноздрите. Имаха толкова много спомени оттук, но спомените можеха да се изживяват отново и отново, независимо къде се намираш. Повдигна куфара. Ако прекрасните мигове имаха тежест, би било невъзможно да го отлепи от земята. Вместо това куфарът беше лек като перце, което изненада Юнас.
Качи се внимателно по стълбата. Не биваше да изпуска куфара. Той съдържаше не просто неговия живот, а едно хармонично споделено битие. До този момент винаги бе вървял в нечии чужди стъпки. Беше продължил чуждото дело, без да остави собствен отпечатък. Сега беше време да пристъпи напред и да остави миналото зад себе си. Тази перспектива не го плашеше, по-скоро обратното. Изведнъж беше прогледнал. През цялото време бе имал силата да промени всичко, да скъса със старото и вместо него да изгради нещо собствено и по-добро.