8 Елате, аз покажа! – Б. пр.
9 Ето какво правя. Това са моите бебета, моите лъвове. Аз съм... Аз укротител на лъвове! – Б. пр.
Беше ранно утро. Заради зимната мъгла, която се носеше над Танумсхеде, жълтите стени на кухнята в управлението изглеждаха по-скоро сиви. Всички мълчаха. Никой от тях не беше спал достатъчно и умората покриваше като маска лицата им. Лекарите се бяха борили геройски да спасят живота на Виктория, но напразно. В 11,14 часа предния ден тя бе обявена за мъртва.
Мартин сипа кафе на всички и Патрик хвърли бързо поглед към него. Откакто Пия си отиде, той почти беше спрял да се усмихва, а всичките им опити да върнат предишния Мартин бяха неуспешни. Пия очевидно бе отнесла част от него със себе си, когато умря. Лекарите смятаха, че ѝ остава най-много година живот, но тя си бе отишла по-бързо, отколкото някой бе очаквал. Едва три месеца, след като научиха за болестта, Пия вече я нямаше, а Мартин остана сам с малката им дъщеря. Fuck cancer, помисли си Патрик и се изправи.
– Както всички знаете, Виктория Халберг почина вследствие на раните, които е получила, когато е била прегазена. Водачът на автомобила не е заподозрян в престъпление.
– Да – намеси се Мартин. – Вчера говорих с него. Казва се Давид Янсон. Според него Виктория е изскочила внезапно на пътя и той не е имал възможност да спре навреме. Опитал е да завие, но било много хлъзгаво и загубил контрол над автомобила.
Патрик кимна.
– Има и свидетел на злополуката, Марта Першон. Била е навън да поязди, когато видяла как от гората се появява момиче, което след това било прегазено. Повикала е полицията и спешна помощ и е разпознала Виктория. Вчера е била в шок, доколкото разбирам, така че ще трябва да поговорим с нея днес. Мартин, ще се заемеш ли?
– Да, ще се погрижа.
– Освен това трябва бързо да отбележим напредък в случая с изчезването на Виктория. Това ще рече да открием човека или хората, които са я отвлекли и очевидно са я подложили на тежко насилие.
Патрик прокара длан по лицето си. Образът на Виктория, лежаща мъртва в болничното легло, се беше запечатал дълбоко в ретините му. От болницата бе отишъл право в участъка, където прекара няколко часа в преглеждане на материалите, с които разполагаха: всички разговори със семейството и с приятелите ѝ от училище и от конюшнята; опитите им да картографират както хората в обкръжението на Виктория, така и последните ѝ часове, преди тя да изчезне на път към къщи, връщайки се от училището по езда на семейство Першон; както и данните, които бяха получили за другите момичета, изчезнали през последните две години. Естествено, не можеха да бъдат сигурни, но нямаше как да бъде просто съвпадение, че пет момичета горе-долу на една възраст и със сходен външен вид бяха изчезнали в границите на сравнително ограничена територия. Вчера Патрик разпрати всичката нова информация на останалите районни управления и ги помоли да направят същото, в случай че са открили нещо ново. Човек никога не знае, може би бяха пропуснали нещо.
– Ще продължим съвместната работа със съответните полицейски райони и ще обединим силите си, доколкото е възможно. Виктория е първото от похитените момичета, което отново се е появило, така че трагичната случка може би поне ще ни помогне да открием останалите. И да сложим край на отвличанията. Някой, който е способен на такива жестокости, на каквито е била подложена Виктория... такъв човек не бива да се разхожда на свобода.
– Болно копеле – измърмори Мелберг, а кучето Ернст вдигна тревожно глава.
Както обикновено, то лежеше и дремеше, облегнало глава върху краката на стопанина си, и усещаше и най-малката промяна в настроението му.
– Какво да мислим за раните? – попита Мартин. – Какво би могло да накара някого да извърши нещо подобно?
– Кой знае. Мислех си да се свържем с някого, който може да направи профил на извършителя. Няма много за какво да се хване, но може би в отвличанията все пак има някакъв интересен повтарящ се мотив, някаква връзка, която не виждаме.
– Профил на извършителя? Да не искаш някой от ония психолози и разбирачи, които никога не са виждали истински престъпници, да седи и да ни обяснява как да си вършим работата?
Мелберг тръсна глава толкова силно, че косата му, сресана на една страна в опит да прикрие плешивото му теме, падна настрани. Със заучено движение на ръката той я намести обратно.
– Струва си да опитаме – каза Патрик.
Добре знаеше каква вътрешна съпротива изпитва Мелберг към всякакви форми на осъвременяване на полицейската работа. А на теория именно Бертил Мелберг беше шеф на управлението в Танумсхеде, макар всички да знаеха, че на практика Патрик върши същинската работа и че заслугата в района изобщо да има разкрити престъпления е негова.