Мисълта го замая. Излезе навън, затвори очи и вдиша студения нощен въздух. Имаше чувството, че земята се люлее. Разпери ръце, за да запази равновесие. Остана така за миг, преди да ги свали и бавно да отвори очи.
Хрумна му нещо и тръгна към конюшнята. Отвори тежката врата, светна лампите и остави внимателно куфара и ценното му съдържание до стената. После отвори боксовете, развърза конете и ги пусна на свобода. Учудени, животните излязоха едно по едно навън. Спряха в двора, подушиха въздуха и изцвилиха, преди да се отдалечат, размахвайки опашки. Юнас се усмихна, докато ги гледаше как се отдалечават в мрака. Щяха да се насладят на кратък момент на свобода, преди да бъдат уловени. Самият той се отправяше към нов вид свобода и не възнамеряваше да се остави да бъде заловен.
* * *
Изпитваше блажено спокойствие, докато седеше в къщата, където бе израснала, а единствената ѝ компания бяха децата, спящи на горния етаж. Тук нямаше вина, попила в стените. Имаше само спомени от едно детство, което благодарение на Ерика и баща им Тюре беше светло и сигурно. Ана вече дори не изпитваше горчивина или гняв заради странния хлад в отношението на майка им. Той бе получил своето обяснение и оттогава Ана чувстваше единствено състрадание към жената, която бе преживяла такива неща, че не смееше да обикне собствените си дъщери. Макар че според Ана майка им все пак ги бе обичала, просто не бе съумяла да им покаже любовта си. Надяваше се, че Елси ги наблюдава от небето и знае, че дъщерите ѝ я разбират, че са ѝ простили и че я обичат.
Стана от дивана във всекидневната и се разшета. В къщата беше учудващо подредено и Ана се усмихна при мисълта за Кристина и Строителя Боб. Свекървите наистина бяха нещо специално. Майката на Дан беше по-скоро противоположност на Кристина. Държеше се твърде плахо и когато идваше у тях, винаги молеше за извинение, че им се натрапва. Въпросът беше кое е по-добре. Но със свекървите беше като с децата: каквото ти се падне, такова. Можеш да избереш мъжа си, но не и свекървата си. А Ана бе избрала Дан с цялото си сърце, след което го бе разочаровала. При тази мисъл отново ѝ се пригади. Втурна се в тоалетната и сякаш целият ѝ стомах се обърна, когато повърна вечерята си.
Изплакна устата си. Челото ѝ се беше изпотило. Наплиска лицето си, след което погледна в огледалото, докато водата още се стичаше по кожата ѝ. Едва не отскочи назад, щом съзря голото отчаяние в погледа си. Това ли виждаше Дан всеки ден? Затова ли вече не можеше дори да я погледне?
На вратата се звънна и Ана се стресна. Кой търсеше Ерика и Патрик толкова късно? Избърса бързо лицето си и отиде да отвори. Пред вратата стоеше Дан.
– Какво правиш тук? – попита тя изненадано, преди страхът да забие нокти в нея. – Децата? Да не се е случило нещо с децата?
Дан поклати глава.
– Не, всичко е наред. Исках да говоря с теб и чувствах, че не може да почака, затова помолих Белинда да дойде и да наглежда малките.
Най-голямата дъщеря на Дан вече не живееше с тях, но понякога влизаше в ролята на детегледачка, за радост на по-малките си братя и сестри.
– Но скоро трябва да се връщам.
– Окей.
Ана вдигна очи към него и той отвърна на погледа ѝ.
– Може ли да вляза? Иначе скоро ще замръзна.
– Да, извинявай, влез – каза тя учтиво, като на непознат, след което пристъпи встрани.
Значи това беше краят. Дан не искаше да води този разговор у дома, където все пак имаха толкова хубави спомени, а и където децата можеха да ги чуят. И въпреки че Ана копнееше мъчителната безизходица най-накрая да приключи, по какъвто и да е начин, цялото ѝ същество сякаш искаше да закрещи и да се възпротиви на факта, че ще загуби най-ценното нещо, което имаше: любовта на живота си.
С тежки стъпки отиде във всекидневната, седна и зачака. Веднага се замисли за практическата страна. Ерика и Патрик сигурно нямаха да имат нищо против тя е децата да отседнат в стаята за гости, докато си намерят нов апартамент. Още утре можеше да събере най-необходимото. Най-добре беше да се изнесат веднага след вземането на решението, а и Дан вероятно щеше да се почувства облекчен. Сигурно тя и угризенията ѝ му бяха омръзнали също толкова, колкото на нея ѝ бе омръзнало да ги носи на плещите си.
Изтръпна, когато Дан влезе в стаята. Той прокара изморено ръка през косата си, а Ана си помисли колко е красив. Нямаше да му е трудно да си намери нова жена. Много момичета във Фелбака се заглеждаха по него и... Тя прогони тези мисли. Болеше я, не искаше да си представя Дан в нечии чужди обятия. Не можеше да прояви чак такова великодушие.
– Ана... – каза Дан и седна до нея.