Личеше си как се бори да произнесе думите и на Ана ѝ се искаше хиляди пъти да извика „Извинявай, извинявай, извинявай“, но знаеше, че е твърде късно. Вместо това сведе поглед и каза тихо:
– Разбирам, не е нужно да казваш нищо. Ще помоля Патрик и Ерика да се преместим тук за известно време. Можем още утре да се изнесем. Ще вземем най-необходимото, а по-късно ще събера и останалата част от багажа.
Дан я погледна втрещено.
– Да не искаш да ме напуснеш?
Ана сбърчи чело.
– Не, мислех, че си дошъл да ми кажеш, че ти искаш да ме напуснеш. Не е ли така?
Едва дишаше, докато чакаше отговора. Ушите ѝ пищяха, а сърцето ѝ биеше с новооткрита надежда. Лицето на Дан изразяваше толкова много чувства едновременно, че ѝ беше трудно да разтълкува какво иска да каже.
– Ана, скъпа, опитах се да си представя, че те напускам, но не мога. Днес ми се обади Ерика и... накара ме да разбера, че трябва да направя нещо, ако не искам да те загубя. Не мога да обещая, че ще бъде лесно или че ще стане от раз, но не мога да живея без теб. А искам животът ни да е хубав. И двамата не бяхме на себе си известно време, но сега сме тук, заедно сме и искам да продължи да бъде така.
Той хвана ръката ѝ и я допря до бузата си. Ана усети наболата му брада под дланта си. Толкова пъти бе галила грубата му кожа.
– Трепериш – каза Дан и стисна ръката ѝ по-силно. – Искаш ли? Искаш ли да продължим да бъдем заедно, истински?
– Да – каза Ана. – Да, Дан. Искам.
Фелбака, 1975
Ножовете я плашеха повече от всичко друго. Остри и лъскави, те започнаха да изникват на необичайни места из къщи. В началото просто ги прибираше в кутията им в кухнята, като се надяваше, че изтощеният ѝ, изтерзан ум си прави шеги с нея. Но ножовете продължиха да се появяват там, където не им е мястото: до леглото, в чекмеджето с бельо, на масата във всекидневната. Приличаха на някакъв страховит натюрморт, но Лайла не разбираше какво означава това. И не искаше да разбере.
Една вечер седеше на масата в кухнята, когато един от ножовете сряза ръката ѝ. Пробождането дойде сякаш от никъде и болката я изненада. Яркочервена кръв бликна от раната и Лайла се загледа в нея учудено, преди да изтича до мивката, за да вземе кърпа и да спре кръвотечението.
Раната не зарастваше бързо. Инфектира се, а когато я проми, Лайла изпита такава болка, че трябваше да прехапе устни, за да не изкрещи. Всъщност раната трябваше да се зашие, но вместо това тя просто я бинтова, доколкото можа. Бяха решили да не ходят на лекар във Фелбака.
Но Лайла предчувстваше, че ще има още рани. Понякога минаваха няколко спокойни дни, но след това адът се отприщваше и навън се изливаше неописуем гняв и омраза. Безсилието я парализираше. Откъде идваше това зло? Подозираше, че никога няма да получи отговор на въпроса. Истината бе, че нямаше такъв.
В кухнята беше тихо като в гроб. Всички гледаха очаквателно Ерика, която продължаваше да стои изправена, въпреки че Йоста и Мартин ѝ бяха предложили местата си. Тялото ѝ беше изпълнено с толкова много неспокойна енергия, че не би могла да седи на едно място.
– Патрик ме помоли да ги изгледам – каза тя и посочи торбичката с дисковете, която беше оставила на пода.
– Да, Ерика я бива да вижда неща, които могат да убягнат на другите – каза Патрик с извинителен тон, но, изглежда, никой не възразяваше.
– Отначало не видях нищо, което да си струва да се отбележи, но след като ги изгледах втори път...
– Да? – подкани я Йоста, вперил поглед в нея.
– Тогава ми стана ясно, че не момичетата имат нещо общо помежду си, а сестрите им.
– Какво имаш предвид? – попита Мартин. – Вярно е, че всички освен Мина и Виктория имат по-малки сестри, но това какво общо има с отвличанията?
– Не знам каква точно е връзката. Но полицаите са разговаряли със сестрите в собствените им стаи и на записите се вижда, че по стените им има розетки и плакети от конни състезания. Всички те яздят активно. Това се отнася и за Виктория, макар и да не се е състезавала.
Отново настана тишина. Чуваше се само шумът от кафеварката. Ерика видя как всички се опитват да подредят парченцата от пъзела.
– Ами Мина? – попита Йоста. – Тя не е имала сестра. И не се е занимавала с езда.
– Именно – каза Ерика. – Затова смятам, че Мина не е сред жертвите на похитителя. Дори не е сигурно, че е отвлечена или мъртва.
– Къде е тогава? – намеси се Мартин.
– Не знам. Но мисля утре да се обадя на майка ѝ. Имам теория.
– Добре, но какво заключение може да си направим от това, че сестрите на момичетата са яздели? – попита Йоста объркано. – Освен Виктория никое друго момиче не е изчезнало в близост до конюшня или място за състезания.