– Не, но може би извършителят посещава такива мероприятия и е забелязал момичетата, които са отишли да гледат сестрите си? Мислех си, че може да се провери дали по време на изчезванията е имало състезания в съответните райони.
– Тогава семействата нямаше ли да го споменат? – каза Аника и намести очилата си, които се бяха плъзнали надолу по носа ѝ. – Че в деня, когато дъщеря им е изчезнала, са ходили на състезание?
– Вероятно не са го свързали с отвличането. Цялото внимание е било насочено към момичетата, приятелските им кръгове, интересите, хобитата и така нататък. Никой не се е замислил за сестрите им.
– Мамка му – каза Патрик.
Ерика се обърна към него.
– Какво има?
– Юнас. Отново и отново изниква в разследването по различни поводи: кетамина, караницата с Виктория и предполагаемата им връзка, изневярата на Марта, изнудването. А сега и ездата. Та нали той постоянно обикаля по състезания с дъщеря си. Възможно ли е наистина той да е извършителят?
– Но той има желязно алиби за времето, по което е изчезнала Виктория – отбеляза Йоста.
Патрик въздъхна.
– Да, знам. Но сега, след като толкова много следи сочат към него, ще трябва да го огледаме по-обстойно. Аника, можеш ли да провериш дали е имало състезания в съответните дни? И дали Моли Першон е била сред участничките?
– Разбира се – каза Аника. – Ще видя какво мога да открия.
– Значи може би все пак не е имало обир – каза Йоста.
– Не, Юнас може да се е обадил в полицията, за да отклони подозренията от себе си, в случай че Виктория бъде открита. Но освен големия въпрос с алибито има и други. Как би могъл да отвлече момичетата, след като Моли и Марта са били с него в колата? И къде ги е държал, къде са сега?
– Може би на същото място като Моли и Марта – каза Мартин. – Може би са открили с какво се е занимавал.
Патрик кимна.
– Да, не е невъзможно. Трябва отново да претърсим къщата им и останалата част от имота. Като се има предвид къде се появи Виктория, може наистина да е била държана в плен някъде там. Трябва отново да проверим.
– Не трябва ли да изчакаме разрешение за обиск? – попита Йоста.
– Да, но нямаме време за това. Животът на Марта и Моли може да е в опасност.
Патрик отиде до Ерика и се взря в очите ѝ. После се наведе напред и я целуна по устата, без да се интересува, че останалите ги гледат.
– Добра работа, скъпа.
* * *
Хелга безизразно гледаше през прозореца на колата. Навън започваше да се вихри истинска снежна буря.
– Какво ще правим сега? – попита тя.
Юнас не отговори, но тя не беше и очаквала да го направи.
– Къде сбърках? – каза тя и се обърна към него. – Имах такива големи надежди за теб.
Беше се съсредоточил в пътя, затова отговори, без да я погледне:
– Никъде не си сбъркала.
Отговорът трябваше да я зарадва или поне да я успокои. Но я притесни още повече. Всъщност какво би могла да направи, ако беше знаела?
– Нищо не можеше да направиш – каза той, сякаш четейки мислите ѝ. – Не съм като теб. Нито като някого другиго. Аз съм... специален.
Интонацията му беше лишена от чувства и Хелга настръхна.
– Обичах те. Надявам се, че го разбираш. И продължавам да те обичам.
– Знам – каза той спокойно, наведе се напред и се взря през вихрещите се снежинки.
Чистачките работеха на пълни обороти, но не можеха да се справят с купищата сняг. Караше толкова бавно, че колата сякаш пълзеше.
– Щастлив ли си?
Сама се зачуди откъде ѝ хрумна да зададе такъв въпрос, но наистина искаше да знае. Бил ли е щастлив?
– До този момент животът ми е бил по-добър от на повечето хора – каза той.
Видя го да се усмихва и кожата ѝ настръхна. Но беше вярно. Във всеки случай определено имаше по-добър живот от нейния. Тя бе живяла свита и сплашена, отказвайки да прозре истината.
– Може би ние сме прави, а ти грешиш. Замисляла ли си се за това? – добави Юнас.
Хелга не разбра какво точно има предвид и се замисли. Накрая реши, че е успяла да вникне в думите му, и се натъжи.
– Не, Юнас. Не мисля, че аз съм тази, която бърка.
– Защо не? Все пак се оказа, че не сме толкова различни.
Тя се намръщи при мисълта за истината, която може би се криеше в казаното.
– Желанието на една майка да защити детето си е най-основополагащият инстинкт на света. Няма нищо по-нормално. Но останалото, то е... неестествено.
– Наистина ли? – каза той и за пръв път погледна към нея. – Не съм съгласен.
– Не можеш ли просто да ми кажеш какво ще правим, като пристигнем?
Хелга се опита да види колко път им остава, но погледът ѝ не можеше да проникне през мрака и гъстия снеговалеж.