– Ще видиш, като му дойде времето – каза той.
Навън снегът продължаваше да се сипе.
* * *
Ерика беше в лошо настроение, когато се прибра. Радостта ѝ от това, че допринесе за разследването, бързо бе заменена от недоволство, тъй като не ѝ разрешиха да отиде с тях до стопанството. Опита се да убеди Патрик по всевъзможни начини, но той беше непреклонен, така че Ерика нямаше друг избор, освен да се върне у дома. Сега сигурно щеше да лежи будна цяла нощ и да се чуди какво се случва.
Ана излезе от всекидневната да я посрещне.
– Здрасти, как са малките? – попита Ерика, но се сепна. – Колко щастлива изглеждаш. Станало ли е нещо?
– Да, Дан дойде. Благодаря, че си говорила с него – каза Ана, след което си навлече якето и напъха крака в ботушите. – Мисля, че нещата ще се оправят, но утре ще ти разкажа повече.
Тя целуна Ерика по бузата и изхвърча навън в бурята.
– Карай внимателно, страшно е хлъзгаво! – викна Ерика след нея и затвори вратата, преди вятърът да е навял твърде много сняг в антрето.
Усмихна се на себе си. Мислеше за Дан и Ана, искаше ѝ се животът на сестра ѝ най-накрая да се нареди. Качи се в спалнята, за да си вземе жилетка. После отиде да нагледа децата. Всички спяха дълбоко, така че Ерика продължи към кабинета си. Остана права дълго време, взирайки се в картата. В действителност трябваше да отиде да си легне, но сините хиксове продължаваха да я озадачават. Можеше да се закълне, че по някакъв начин са свързани с всичко останало, но въпросът беше как. Защо Лайла бе запазила статиите за момичетата? Каква беше връзката ѝ със случая? И как така Ингела Ериксон и Виктория имаха едни и същи рани? Ерика имаше чувството, че отговорите на всички тези въпроси са пред очите ѝ, стига да можеше да ги види.
Объркана, тя включи компютъра и седна пред бюрото. Единственото, което можеше да направи, бе да прегледа всички събрани материали. И без това нямаше да заспи, така че поне да свърши нещо полезно.
Беше натрупала множество страници със записки и се радваше, че има навика веднага да ги преписва в дигитален формат, преди да е забравила за какво става дума, защото не разчиташе, че след време ще разгадае собствения си почерк.
Лайла. Тя стоеше в центъра на всичко като някакъв сфинкс: тиха и загадъчна. Разполагаше с отговорите, но просто наблюдаваше мълчаливо живота и обкръжението си. Възможно ли беше да защитава някого? И в такъв случай кого и защо? И защо не искаше да говори за случилото се в онзи кошмарен ден?
Ерика започна методично да чете записките си от разговорите с Лайла. В началото тя бе още по-мълчалива. Бележките от първите им срещи бяха съвсем малко и Ерика си спомни колко странно бе да седи срещу човек, който не казва почти нищо.
Лайла стана по-разговорлива едва когато Ерика я попита за децата ѝ. Избягваше да обсъжда горката си дъщеря, така че разговорите се въртяха предимно около Петер. Докато четеше, Ерика си припомни атмосферата в стаята и изражението на Лайла, докато разказваше за сина си. Погледът ѝ беше по-ясен от обикновено, но и изпълнен с мъка. Любовта не можеше да се сбърка. Описваше меките му бузи, смеха му, мълчаливостта и фъфленето, когато все пак заговорел, светлия перчем, който винаги падал в очите му, както и...
Ерика се спря и прочете още веднъж последната част. После я прочете за трети път, затвори очи и се замисли. И изведнъж едно от най-важните парченца от пъзела падна на мястото си. Вярно, беше по-скоро догадка, но стигаше, за да се открои една потенциална цялостна картина. Дощя ѝ се да звънне на Патрик, но реши да изчака. Все още не беше напълно сигурна. А имаше само един начин да провери дали е права. Единствено Лайла можеше да потвърди подозренията ѝ.
* * *
Патрик усети напрежението във въздуха, когато слезе от колата и застана пред къщата на Юнас и Марта. Щяха ли най-накрая да открият отговорите на всичките си въпроси? В известен смисъл това го плашеше. Ако истината беше толкова мрачна, колкото се опасяваше, нямаше да им е леко – нито на тях, нито на семействата на момичетата. Но с годините беше научил, че знанието винаги е за предпочитане през неизвестността.
– Първо ще отидем при Юнас – викна той на Мартин и Йоста през виелицата. – Йоста, ти ще го отведеш в участъка и ще го разпиташ, а с Мартин ще претърсим имота.
Качиха се приведени по стълбите и позвъниха, но никой не отвори. Колата я нямаше, а Юнас едва ли спеше, докато Марта и Моли са в неизвестност, така че след втория опит Патрик натисна дръжката. Вратата не беше заключена.
– Влизаме – каза той и останалите го последваха.
Всички лампи бяха загасени. Гъста тишина изпълваше къщата и те скоро се увериха, че вътре няма никой.