– Това означава ли, че всъщност е искал момче?
Моли се учуди на собствената си дързост. Всички въпроси, складирани в съзнанието ѝ като малки пакети, сега се разопаковаха. Питаше, без да се чувства оскърбена, без да я интересува, че става дума за нея. Просто искаше да знае.
– Така беше, преди ти да се родиш. Но след това се радваше не по-малко, отколкото ако му се беше родило момче.
– Радвам се да го чуя – каза Моли иронично, но не смяташе да се оплаква.
Нещата бяха каквито бяха.
– Правех каквото мога, но не съм създадена да имам деца.
Странно бе, че водеха първия си откровен разговор, когато може би беше твърде късно. Но вече нямаше причина да крият каквото и да било и вероятно това ги накара да спрат да се преструват.
– Защо си толкова сигурна, че ще ни спасят?
Моли започваше да мръзне все повече върху студения под, а пикочният ѝ мехур също напомняше за себе си. Мисълта, че може да ѝ се наложи да се изпишка в тъмното помещение, я ужасяваше.
– Просто така – каза Марта и сякаш в отговор на уверените ѝ думи чуха как някъде се отваря врата.
Моли се притисна към стената.
– Ами ако той дойде тук? Ако дойде да ни нарани?
– Спокойно – каза Марта.
И за пръв път, откакто се събуди в гъстия мрак, Моли усети ръката на майка си върху своята.
* * *
Мартин и Йоста стояха като парализирани в единия край на стаята. Не знаеха как да реагират на непонятното зло, което ги гледаше в лицето.
– Мамка му – каза Йоста.
Мартин не знаеше за кой ли път вече го повтаря, но можеше единствено да се съгласи: мамка му.
Не бяха повярвали на Патрик, когато той излезе от стаята на Ейнар и каза, че има нещо в плевнята. Но му помогнаха да я претърси още веднъж, по-старателно, и щом той откри капака в пода под една от колите, всичките им възражения се изпариха. Нетърпелив да намери Моли и Марта, Патрик издърпа капака и слезе бързо по тясната стълба. Светлината долу беше оскъдна и му беше трудно да види нещо, но все пак успя да установи, че там няма никого. Извикаха експертите и ги изчакаха горе в плевнята.
Сега помещението беше осветено с прожектори като сцена. След като Турбьорн и екипът му взеха отпечатъци от стълбата и част от пода, Патрик бе слязъл долу, последван от Йоста и Мартин.
Щом се озоваха в стаята, Мартин чу как Йоста ахна. Самият той все още бе шокиран от гледката, която ги беше посрещнала. Голи стени и под от отъпкана пръст, както и мръсен матрак, покрит с тъмни петна, най-вероятно от засъхнала кръв. В средата на стаята имаше изправен пилон, а за него бяха вързани две груби въжета, също изцапани с кръв. Миришеше на изгнило и въздухът беше тежък за дишане.
Гласът на Турбьорн го изтръгна от ужасяващите мисли.
– Тук е имало нещо и е много вероятно да е било статив за камера.
– Значи някой е заснел какво се е случвало тук – каза Патрик и изпъна врат, за да види накъде сочи Турбьорн.
– Предполагам. Не сте ли намирали някакви записи?
– Не – отговори Патрик и поклати глава. – Може да са били тук?
Той отиде до една мръсна етажерка до стената, а Мартин тръгна след него. Върху един от рафтовете имаше участък без прах и празна кутия за дискове.
– Явно ги е отнесъл със себе си – каза Мартин. – Въпросът е къде.
– Да, и дали Моли и Марта са с него.
Мартин усети как отблъскващата атмосфера все повече изцежда силите му.
– Къде ли може да са?
– Нямам представа – каза Патрик. – Но трябва да ги открием. Както и Юнас.
Мартин видя как Патрик прехапва устни, за да се овладее.
– Мислиш ли, че той е...
Не довърши изречението.
– Не знам. Вече нищо не знам.
Отчаяната интонация на Патрик почти накара Мартин да изгуби надежда. Но го разбираше. Бяха направили пробив в разследването, но не се справиха с най-важното: да установят къде са Моли и Марта. А като се има предвид какво откриха тук, двете вероятно бяха в ръцете на много болен човек.
– Елате да видите нещо – викна Турбьорн от плевнята.
– Ей сега! – викна Патрик в отговор и тримата се качиха по стълбата.
– Беше прав – каза Турбьорн на Патрик и с широка крачка се отправи към другия край на помещението, където беше паркирано ремаркето за коне.
Беше по-голямо и здраво от повечето, които Мартин бе виждал по пътищата. Като се замислеше, то изглеждаше ненужно просторно за нуждите на семейство Першон, които пътуваха само с един кон.
– Вижте. Ремаркето е било преустроено. Подът в свободната част е бил повдигнат и отдолу се е освободило място, достатъчно голямо, за да побере не особено едър човек. Чудно как никой не го е забелязал. Но подът е покрит със сено, пък и майката и дъщерята може би са си имали други грижи.