– Какво, по...? – възкликна Йоста, обръщайки се удивено към Патрик.
– Чудех се как Юнас е транспортирал момичетата дотук. В колата би било невъзможно, защото Моли и Марта са били с него. Така че ремаркето е било единствената алтернатива.
– Да, естествено.
Мартин се почувства глупаво, задето не се беше замислил за това, но нещата се развиваха толкова бързо, че едва успяваше да възприема всичката информация. Подробностите се появяваха впоследствие, докато картината бавно се избистряше.
– Съберете всички възможни улики, че момичетата са били държани вътре – каза Патрик. – Ще ни трябват солидни доказателства. Юнас явно е хитро копеле, щом е успявал да върши нещо такова, без никой да се усети.
– Yes, sir – каза Турбьорн, но без да се усмихне.
Никой от тях не беше в настроение за шеги. На Мартин по-скоро му се плачеше. Заради това, че по света имаше толкова зли хора, които живеят съвсем близо до теб и под прикритието на наглед нормалния си живот вършат ужасяващи неща.
Клекна и погледна в дупката под пода на ремаркето. Навън беше тъмно, а лампата в плевнята светеше слабо, но благодарение на прожекторите вътре се виждаше достатъчно добре.
– Представи си да се събудиш там вътре – каза той и почувства как клаустрофобията притиска гръдния му кош.
– Вероятно са били упоени по време на пътуването. Отчасти от практически съображения, отчасти за да не ги чуят Моли и Марта.
– Собствената му дъщеря е била до него, докато е отвличал момичета на нейната възраст – каза Йоста, който стоеше малко зад останалите. Беше скръстил ръце и продължаваше да гледа, сякаш не вярваше на очите си.
– Трябва да открием записите – каза Патрик.
– И Юнас – допълни Мартин. – Може ли да е усетил, че сме на път да го разкрием, и да е избягал в чужбина? И тогава къде са Марта и Моли, както и Хелга?
Патрик поклати глава. С посивяло от умора лице, той се взираше в малкото отделение под пода на ремаркето.
– Не знам – каза отново.
* * *
– Най-накрая пристигна – каза Марта, когато лампата светна и стъпките стигнаха до основата на стълбите.
– Дойдох възможно най-бързо.
Юнас клекна и я прегърна. Както винаги, двамата сякаш се сляха.
– Юнас! – викна Моли, но той не помръдна.
Накрая пусна Марта и се обърна към дъщеря си.
– Само се успокой. Сега ще ви освободя.
Моли заплака истерично и на Марта ѝ се прииска да я зашлеви здраво. Нали вече всичко беше наред? Щяха да се измъкнат, желанието на хленчещата ѝ дъщеря се сбъдваше. Самата тя не се бе притеснила и за миг. Знаеше, че Юнас ще ги намери.
– Какво прави баба тук? – попита Моли, хлипайки.
Марта погледна Юнас в очите. Беше си припомнила случилото се, докато чакаха в мрака. Пиха от сладкия чай, който им предложи Хелга, а после изведнъж всичко почерня. Беше впечатляващо, че свекърва им бе успяла първо да ги натъпче в колата, а после да ги отнесе тук долу. Но жените бяха по-силни, отколкото си мислеха мъжете, а и след всички години в стопанството Хелга вероятно беше натрупала необходимите мускули.
– Баба трябваше да дойде с мен. Ключовете са у нея, нали така?
Юнас протегна ръка към майка си, която стоеше зад него.
– Нямаше друг начин. Сам го разбираш. Полицията беше по следите ти и бях принудена да отклоня подозренията от теб.
– И реши да жертваш жена ми и дъщеря ми – каза Юнас.
След секунда колебание Хелга пъхна ръка в джоба си и извади два ключа. Юнас пробва да отключи белезниците на Марта с единия. Не стана, но щом пъхна и завъртя втория, ключалката щракна. Марта разтърка глезена си.
– По дяволите, колко боли – каза тя и направи гримаса.
След това срещна погледа на Хелга и се наслади на страха в очите ѝ.
Юнас отиде до Моли и клекна. Беше му трудно да вкара ключа, защото Моли се залепи за него и захлипа на рамото му.
– Тя не е твоя – каза Хелга тихо.
Марта се вторачи в нея. Искаше ѝ се да се хвърли напред и да я накара да замълчи, но запази спокойствие и зачака.
– А?
Юнас се измъкна от прегръдката на Моли, без да е отключил белезниците.
– Моли не е твоя дъщеря.
Хелга не можеше да скрие, че ѝ доставя удоволствие да изрече тези думите.
– Лъжеш! – каза той и се изправи.
– Питай нея, тя ще ти каже – отвърна Хелга и посочи Марта. – Не е нужно да ми вярваш, питай нея.
Марта бързо претегли всички възможни изходи от ситуацията. През главата ѝ преминаха различни стратегии и лъжи, но нямаше смисъл. Можеше да излъже когото и да е, без да ѝ мигне окото и без никой да постави думите ѝ под съмнение. Но с Юнас беше различно. Беше принудена да живее с тази лъжа петнайсет години, но сега не би могла да продължи.