– Не е сигурно – каза тя, обръщайки се към Хелга. – Може и да е негова дъщеря.
Хелга изсумтя.
– Мога да броя. Зачената е през двете седмици, когато Юнас беше на обучение.
– Какво? Кога? – попита Юнас, гледайки ту майка си, ту Марта.
Моли беше притихнала и наблюдаваше възрастните объркано.
– Как разбра? – попита Марта и се изправи. – Никой не знаеше нищо.
– Видях ви – каза Хелга. – Видях ви в плевнята.
– А видя ли, че се съпротивлявах? Видя ли, че той ме изнасили?
– Все едно това променя нещо – каза Хелга и се обърна към Юнас. – Татко ти си легна със съпругата ти, докато те нямаше. Той е баща на Моли.
– Кажи ми, че това е лъжа, Марта – каза Юнас.
Емоционалната му реакция я подразни. Какво значение имаше? Беше просто въпрос на време Ейнар да ѝ посегне. Юнас също би трябвало да го е разбирал. В крайна сметка познаваше баща си. Неприятно беше, че забременя, но въпреки че беше ветеринар, Юнас така и не го постави под въпрос, не седна да пресмята дните на пръсти, просто прие Моли за своя.
– Стана както каза Хелга. Ти беше заминал и баща ти не можа да устои на изкушението. Това не би трябвало да те учудва.
Погледна Моли, която седеше с ококорени очи, които бавно се пълнеха със сълзи.
– Стига си ревала. Достатъчно голяма си да чуеш истината, въпреки че най-добре щеше да бъде, ако никой от вас не бе научил нищо, естествено. Но нещата са такива, каквито са. Какво мислиш да направиш по въпроса, Юнас? Ще ме накажеш за това, че баща ти ме изнасили? Мълчах си за доброто на всички.
– Ти си болна – каза Хелга и стисна юмруци.
– Аз ли съм болна? – попита Марта и усети как в нея напира смях. – Тогава бих казала, че с какъвто се събереш, такъв ставаш. Изглежда ти също не си съвсем с всичкия си, като се има предвид какво си направила.
Тя посочи белезниците, с които Моли все още беше закопчана. Юнас мълчеше и я гледаше. Моли го хвана за крака.
– Моля те, освободи ме. Страх ме е.
Той направи рязко крачка напред, изтръгвайки се от ръцете ѝ. Моли изхлипа шумно, протегнала ръце към него.
– Не разбирам за какво говорите, но ме е страх. Отключи белезниците.
Юнас застана пред Марта, която се вгледа в лицето му, озовало се толкова близо до нейното. После усети ръката му върху бузата си. Връзката помежду им не беше прекъсната. Още я имаше и винаги щеше да я има.
– Вината не е била твоя – каза той. – Не си виновна за нищо.
Постоя така известно време, без да сваля ръка от бузата ѝ. Марта усещаше силата, която излъчваше Юнас, същата дива, необуздана сила, която инстинктивно бе доловила още първия път, когато го видя.
– Имаме доста работа – каза той, гледайки я в очите.
Тя кимна.
– Да, така е.
За пръв път от много време Ана спа дълбоко и без да сънува. Макар че мина доста време, докато все пак успее да заспи. С Дан бяха разговаряли няколко часа и решиха да оставят раните да заздравеят, въпреки че това щеше да отнеме време.
Тя легна на една страна и протегна ръка. Дан лежеше до нея и вместо да ѝ обърне гръб, хвана ръката ѝ и я притисна до гърдите си. Ана се усмихна и усети тялото ѝ да се облива с топлина, започвайки от пръстите на краката, нагоре към корема и... Тя скочи от леглото, влетя в тоалетната и едва успя да вдигне капака, преди стомахът ѝ да изпразни съдържанието си.
– Скъпа, как си? – попита Дан разтревожено, застанал до вратата.
Въпреки неприятната ситуация, очите ѝ се насълзиха от щастие, когато той я нарече „скъпа“.
– Мисля, че съм хванала някакво стомашно разстройство. От известно време усещам, че се разболявам.
Изправи се на разтрепераните си крака, пусна чешмата и изплакна уста. Все още усещаше вкуса на повръщаното, затова изстиска паста върху четката и започна да си мие зъбите.
Дан застана зад нея и я погледна в огледалото.
– Откога е така?
– Не знам, имам пристъпи на гадене от около две седмици, но така и не мога да се разболея като хората, че да ми мине – каза тя с четката в уста.
Усети ръката на Дан на рамото си.
– Стомашното разстройство обикновено не протича така. Замисляла ли си се за другата възможност?
Погледите им се срещнаха и Ана спря да четка. Изплю пастата за зъби, обърна се и се втренчи в него.
– Кога ти дойде за последно? – попита той.
Тя се замисли трескаво.
– Закъснява ми, но си мислех, че се дължи на... ами, на всичкия стрес. Мислиш ли, че...? Правихме го само веднъж.
– И един път може да е достатъчен, знаеш го – каза той, усмихна се и я погали по бузата. – Но би било хубаво, ако е така, нали?
– Да – отвърна тя и усети как очите ѝ се насълзяват. – Да, би било хубаво.
– Да отида ли до аптеката да купя тест за бременност?