Ана кимна безмълвно. Не искаше да се надява, в случай че се окажеше обикновен грип.
– Добре, тръгвам веднага – каза Дан и я целуна по бузата.
Ана седна на леглото и зачака, опитвайки се да открие други признаци. Вярно, усещаше гърдите си малко по-чувствителни и наедрели, а коремът ѝ също беше леко подут. Възможно ли беше наистина нещо да е покълнало в безплодното поле, в което се бе превърнало тялото ѝ? Ако бе така, тя си обеща никога повече да не приема нищо за даденост и по този начин да рискува да изгуби най-ценното в живота си.
Дан влезе задъхан в спалнята, изтръгвайки я от мис-лите ѝ.
– Ето – каза той и ѝ подаде торбичка от аптеката.
С треперещи ръце Ана извади кутийката, погледна Дан паникьосано и отиде в банята. Седна на тоалетната, задържа писалката между краката си и опита да се прицели. После остави теста на мивката и изми треперещите си ръце. Не можеше да отдели поглед от малкото прозорче, което щеше да покаже дали бъдещето ѝ ще се промени, дали ще приветстват нов живот в семейството си, или не.
Чу вратата да се отваря. Дан влезе, застана зад нея и я прегърна. Загледаха се в теста. И зачакаха.
* * *
Ерика спа само няколко часа, и то неспокойно. Всъщност искаше да тръгне още рано сутринта, но знаеше, че не може да се срещне с Лайла преди десет, ако не се е обадила предварително. Освен това трябваше да закара децата на детска градина.
Протегна се в леглото. Заради умората усещаше тялото си вдървено и лениво. Опипа с ръка празното място до себе си. Патрик още не се беше прибрал и тя се зачуди какво се е случило в стопанството, дали са открили Моли и Марта и какво е казал Юнас. Но не искаше да му звъни и да го безпокои, въпреки че и тя имаше какво да му разкаже. Надяваше се, че ще остане доволен от инициативата ѝ. Понякога Патрик се дразнеше, когато се бърка в работата му, но това беше просто защото се притесняваше за нея. Сега сам я беше помолил за помощ. А и нямаше риск да ѝ се случи нещо. Просто щеше да говори с Лайла, а след това да даде цялата информация на Патрик, за да може той да я използва в разследването.
Само по нощница и с рошава коса, тя се измъкна предпазливо от стаята и слезе по стълбите. Щеше да е страхотно да прекара малко време насаме със себе си и да изпие чаша кафе на спокойствие, преди децата да са се събудили. Носеше част от записките си, за да ги прочете отново. Важно беше да се подготви добре за срещата. Но още преди да е стигнала донякъде, от горния етаж се чуха викове. Изправи се с въздишка, за да отиде да се погрижи за ранобудните си деца.
Остана ѝ малко време, след като отметна сутрешните задължения и заведе децата в детската градина, затова реши още веднъж да провери някои подробности. Качи се в кабинета си и отново се спря пред картата. Стоя там дълго, без да ѝ хрумне каквото и да било. После присви очи и изведнъж се засмя. Как не го беше видяла по-рано? Беше толкова просто.
Взе телефона си и се обади на Аника в управлението. Пет минути по-късно затвори, още по-убедена, че предположението ѝ е вярно.
Картинката се избистряше все повече и ако Ерика ѝ разкажеше това, на което бе попаднала вчера, Лайла нямаше как да продължи да мълчи. Този път щеше да сподели цялата история.
Изпълнена с нова надежда, Ерика излезе и седна в колата. Преди да потегли, още веднъж се увери, че е взела картичките. Щяха да са ѝ необходими, за да накара Лайла да разкрие тайните, които бе пазила толкова много години.
Щом пристигна, отиде да обяви посещението си на пазача.
– Искам да се срещна с Лайла Ковалска. Не съм ѝ казала предварително, че ще идвам, но може ли все пак да проверите дали ще пожелае да се видим? Кажете ѝ, че искам да поговорим за картичките.
Ерика затаи дъх, докато чакаше пред решетката. Скоро се чу избръмчаване, портата се отвори и Ерика тръгна към сградата с разтуптяно сърце. Адреналинът бушуваше в кръвта ѝ, карайки я да диша учестено. Тя спря и си пое няколко дълбоки глътки въздух, за да се успокои. Все пак не ставаше дума само за едно отдавна извършено убийство, а за пет отвлечени момичета.
– Какво искаш? – попита Лайла направо, когато Ерика влезе в стаята за посещения. Стоеше с гръб към нея и гледаше през прозореца.
– Видях картичките – каза Ерика и седна, след което ги извади от чантата си и ги остави на масата.
Лайла не помръдна. Слънцето огряваше късата ѝ коса и главата ѝ ясно се очертаваше на светлината от прозореца.
– Не биваше да ги пазят. Изрично ги помолих да ги изхвърлят.
Не звучеше ядосано, а по-скоро примирено. На Ерика дори ѝ се стори, че долавя нещо подобно на облекчение в интонацията ѝ.
– Но не са ги изхвърлили. И мисля, че знаеш кой ги е пратил. И защо.