– Снощи прочетох материалите от разследването още веднъж. Помниш ли, че мъжът на Ингела твърдял, че същия ден ги е посетил някакъв човек във връзка с обява?
– Да... – каза Патрик, като му се искаше да се протегне напред и да изтръгне думите от устата на Мелберг.
– Било е обява за продажба на автомобил. Мъжът е искал да купи стара кола. За да я реставрира. Сещаш се за кого си мисля, нали?
Патрик си представи плевнята, където бяха прекарали няколко часа през изминалата нощ.
– Ейнар? – каза той скептично, но след това усети как зъбните колелца бавно се завъртат и в главата му се оформи теория.
Ужасяваща теория, но не напълно невероятна. Изправи се.
– Ще отида да кажа на останалите. Трябва отново да отидем до стопанството.
Вече не чувстваше умора.
* * *
Ерика караше по все още непочистения след снежната буря път. Сигурно се движеше с прекалено висока скорост, но ѝ беше трудно да се съсредоточи върху шофирането. Единственото, за което можеше да мисли, беше разказът на Лайла и новината, че Луис е жива.
Беше опитала да се обади на Патрик и да му разкаже всичко, но той не вдигаше. Реши сама да подреди впечатленията си, но през цялото време една мисъл изпъкваше по-ярко от останалите: Моли беше в опасност, тъй като най-вероятно се намираше някъде заедно с Луис, или Марта, както се наричаше майка ѝ понастоящем. Ерика се запита как ли е избрала това име и как са се запознали с Юнас. Какви бяха шансовете пътищата на две толкова сбъркани личности да се пресекат? Вярно, имаше и други примери за такива пагубни съюзи: Майра Хиндли и Йън Брейди, Фреди и Роузмари Уест, Карла Хомолка и Пол Бернардо. Но това не правеше цялата история по-малко плашеща.
Хрумна ѝ, че Патрик и колегите му може би вече бяха открили Моли и Марта, после си каза, че това не е особено вероятно. Той би ѝ се обадил, за да ѝ каже, дори само с две думи, сигурна беше. Значи Моли и Марта не бяха в стопанството. Къде можеха да бъдат?
Подмина Мьорхулт и намали, щом навлезе в участъка с тесни завои, където пътят се спускаше към редицата новопостроени рибарски колиби. Не беше особено желателно да кара с висока скорост точно тук, в случай че се засече с друг автомобил. Отново и отново прехвърляше в ума си разказа на Лайла за онзи гибелен ден и случилото се в отдалечената къща. Била е къща на ужасите още преди хората да започнат да я наричат така, още преди някой да узнае истината.
Ерика наби спирачки и колата поднесе. Докато се мъчеше да овладее автомобила, сърцето ѝ заби силно. След като успя, удари волана с ръка. Как можеше да е толкова глупава? Отново настъпи газта и мина покрай хотел-ресторант „Рихтер“, който се намираше в старата консервна фабрика. Трябваше да положи нарочни усилия, за да не кара като луда по пустите, но все пак тесни улици на Фелбака. Щом излезе извън пределите на градчето, отново си позволи да увеличи скоростта, но си повтори, че трябва да внимава заради пътната обстановка.
Вперила поглед напред, тя пак се опита да се свърже с Патрик. Никакъв отговор. Пробва също с Йоста и Мартин, но напразно. Явно бяха заети с нещо и много ѝ се искаше да разбере с какво. След секунда колебание отново набра номера на Патрик и остави съобщение на гласовата му поща. Разказа набързо какво е научила и къде отива. Той вероятно щеше да откачи, но Ерика нямаше друг избор. Ако беше права, а не направеше нищо по въпроса, последствията можеха да бъдат катастрофални. А и годините я бяха научили да внимава. Трябваше да мисли за децата, така че нямаше да поема рискове.
Паркира малко по-далеч, за да не чуят двигателя, след което се отправи крадешком към къщата. Мястото изглеждаше съвсем пусто, но в снега имаше пресни следи от гуми, така че някой бе идвал наскоро. Отвори външната врата колкото се може по-тихо и наостри уши. Първоначално не чу нищо, но след това ѝ се стори, че долавя слаб шум. Изглежда, идваше отдолу и звучеше все едно някой вика за помощ.
Всички мисли за предпазливост внезапно се изпариха. Втурна се към вратата на мазето и я отвори.
– Хей? Кой е?
Чу паниката в гласа, който като че ли принадлежеше на възрастна жена, и се опита трескаво да си спомни къде беше ключът за лампата.
– Ерика Фалк – каза тя. – Кой е тук?
– Аз съм – чу се друг паникьосан глас, явно този на Моли. – И баба.
– Спокойно. Ще опитам да светна – каза Ерика и изруга, преди най-накрая да намери ключа.
Завъртя го облекчено, молейки се наум лампата все още да работи. Крушката светна и Ерика инстинктивно замижа срещу ярката светлина. Погледна надолу и видя две свити до стената фигури, закрили очите си с ръце.
– Боже господи – възкликна тя и слезе бързо по стръмното стълбище.