Хвърли се към Моли, която я прегърна, хълцайки.
Ерика я остави да поплаче известно време на рамото ѝ, преди нежно да се откопчи от прегръдките ѝ.
– Какво се е случило? Къде са родителите ти?
– Не знам… всичко е… толкова странно... – каза Моли накъсано.
Ерика видя белезниците в края на грубата верига. Разпозна я – същата верига, която видя предния път, когато беше идвала тук, и с която преди много години Луис е била окована за стената. Обърна се към възрастната жена и я погледна със съчувствие. Лицето ѝ беше мръсно, а бръчките дълбоки.
– Знаеш ли дали тук някъде има ключове, за да мога да ви освободя?
– Ключът за моите белезници е ето там – каза Хелга и посочи една пейка до отсрещната стена. – Отключи ги и можем заедно да потърсим другия ключ. Този на Моли е различен, но не знам къде е отишъл.
Ерика се впечатли от спокойствието ѝ и се изправи, за да вземе ключа. Зад нея Моли хлипаше неконтролируемо и шепнеше нещо неразбираемо. Ерика се върна с ключа в ръка и клекна до жената.
– Какво стана? Къде са Юнас и Марта? Те ли ви затвориха тук? Божичко, как можеш да постъпиш така със собственото си дете?
Ерика бъбреше нервно, докато се опитваше да отключи, после изведнъж млъкна. Говореше за родителите на Моли. Каквито и да бяха и каквото и да бяха сторили, те все още ѝ бяха майка и баща.
– Не се притеснявай, полицията ще ги залови – каза тя тихо. – Това, което синът ти е причинил на теб и Моли, е ужасно, но обещавам, че ще бъде арестуван. Знам твърде много и за него и за съпругата му. Няма да им се размине отново.
Белезниците се отключиха и Ерика се изправи и изтупа коленете си. После подаде ръка на възрастната жена и ѝ помогна да стъпи на крака, след което каза:
– Хайде сега да потърсим другия ключ.
Бабата на Моли я погледна по начин, който Ерика не можа да разтълкува, и в стомаха ѝ бавно се загнезди тревога. След кратко и неловко мълчание, Хелга наклони глава и каза спокойно:
– Юнас е мой син. Съжалявам, но не мога да ти позволя да съсипеш живота му.
С неочаквана бързина тя се наведе и вдигна една лопата от пода. Последното, което Ерика чу, беше пронизителният писък на Моли, който отекна между стените. После всичко почерня.
* * *
Странно беше да се върнат обратно в стопанството след часовете, прекарани там под светлината на прожекторите, които бяха разкрили неща, каквито никой жив човек не биваше да вижда. Наоколо беше тихо и спокойно. Конете бяха уловени, но вместо да бъдат върнати тук, за тях се грижеха хората от близките ферми. Все пак собствениците отсъстваха, така че нямаше друго решение.
– Сега си мисля, че може би трябваше някой да остане тук, в случай че се върнат – каза Йоста, докато вървяха през пустия двор.
– Точно това си мислех и аз – каза Мелберг.
Патрик кимна. Лесно беше да умуват за отминали неща, но Йоста имаше право. Пресни следи от гуми водеха към къщата на Ейнар и Хелга и обратно. За сметка на това пред къщата на Марта и Юнас нямаше отпечатъци нито от коли, нито от хора. Може би са си мислели, че някой е останал да наблюдава къщата. Безпокойството на Патрик се засили. Невъзможно беше да знаят какво ги очаква, особено ако невероятната теория, която бе започнала да се оформя в главата му, се окажеше вярна.
Мартин отвори външната врата и пристъпи напред.
Влязоха тихо и се огледаха. Стаите изглеждаха пусти и Патрик разбра, че всички, които можеха, вече си бяха отишли. Това щеше да е следващият проблем, да локализират четирима души, които все още бяха в неизвестност, някои доброволно, други не. Надяваше се, че всички са живи, но нямаше как да е напълно сигурен.
– Окей, с Мартин ще се качим горе – каза той. – Останалите изчакайте тук. Малко е вероятно, но може някой да се появи.
С всяко следващо стъпало Патрик се убеждаваше все повече, че нещо не е наред. Сякаш цялото му същество се противеше на това, което ги очакваше на горния етаж. Но краката му продължиха да се движат.
– Шт – каза той и вдигна ръка, за да спре Мартин, който бе на път да го задмине. – Най-добре да внимаваме.
Извади пистолета си и свали предпазителя, а Мартин последва примера му. С вдигнати оръжия двамата изкачиха последните стъпала. Първите стаи, които гледаха към коридора, бяха празни. Продължиха към спалнята в края.
– По дяволите.
Патрик свали пистолета. Мозъкът му регистрираше това, което вижда, но въпреки това не можеше да го възприеме.
– О, по дяволите – повтори Мартин зад него.
После отстъпи няколко крачки и след секунда се чу как повръща в коридора.
– Няма да влизаме – каза Патрик, който беше застанал на прага и наблюдаваше зловещата сцена.