Тес беше всичко. Тес беше целият свят.
Стояха на студа в двора и се опитваха да вдишат колкото се може повече от свежия въздух. Турбьорн беше вътре в къщата. Патрик му се беше обадил, докато още стоеше на прага на стаята, вперил поглед в телевизора. После си бе наложил да остане и да продължи да гледа.
– Според теб колко дълго се е занимавал с това? – попита Мартин.
– Ще трябва да прегледаме всички записи и да ги сравним със сигналите за изчезнали жени. Но, изглежда, е започнал преди доста години. Може би ще можем да преценим и по възрастта на Юнас.
– По дяволите. Как може да е принуждавал собствения си син да гледа и да снима? Мислиш ли, че го е карал и да участва?
– Не личеше да е имало нещо такова, но може на другите записи да видим и Юнас. Все пак той явно е продължил делото на баща си.
– И то с помощта на Марта – каза Мартин и поклати глава невярващо. – Болни гадове.
– Никога не ми е минавало през ума, че тя може да е замесена в нещо такова – каза Патрик. – Но ако е вярно, това ме кара да се притеснявам за Моли още повече. Дали биха могли да наранят собственото си дете?
– Нямам представа – каза Мартин. – Знаеш ли, мислех си, че донякъде познавам хората, но се оказва, че не знам нищо за никого. По принцип бих казал не, няма да я наранят, но от тези хора може да се очаква всичко.
Патрик разбра, че в мислите им се въртят едни и същи образи. Зърнестите записи, прехвърлени на дивиди, но заснети със старо оборудване. На тях Ейнар беше висок и силен, дори красив. Намираше се в стаята под плевнята, която беше почти невъзможно да бъде открита, освен ако не я търсиш, а през цялото това време на никого не бе хрумнало да го направи. Това, което бе причинил на все още безименните момичета, беше неописуемо. Същото се отнасяше и за погледа му. Писъците на момичетата се смесваха със спокойния му, монотонен глас, инструктиращ Юнас как да снима. Понякога Ейнар вземаше камерата и я обръщаше към сина си. Кльощав тийнейджър, когото вероятно щяха да видят да израства в по-късните филми. В един момент щеше да се появи и младата Марта.
Но какво бе накарало Юнас да продължи отвратителното наследство на баща си? Кога бе взел решението? И как така Марта е била въвлечена в ужасния свят, създаден от баща и син? Ако не ги откриеха, може би никога нямаше да си изяснят цялостната картина. Зачуди се дали Хелга е знаела за всичко това. И къде се намираше сега?
Извади телефона си и му хвърли едно око. Три пропуснати повиквания от Ерика и едно съобщение на гласовата поща. Изпълнен с лоши предчувствия, той набра номера на пощата и изслуша съобщението. После изруга толкова високо, че Мартин подскочи.
– Вземи Йоста. Мисля, че знам къде са. Ерика също е там.
Патрик вече тичаше към колата и Мартин го последва, след като повика Йоста, който беше отишъл зад ъгъла, за да се изпикае.
– Какво става? – попита той, тичайки към тях.
– Марта е Луис! – викна Патрик през рамо.
– Какво искаш да кажеш?
Патрик отвори рязко вратата на шофьорското място, а след миг Мартин и Йоста също скочиха в колата.
– Сутринта Ерика е била при Лайла. Марта е Луис, малкото момиче, което родителите са държали в мазето. Смятало се, че се е удавила, но е жива. Не знам повече подробности, но Ерика каза, че е така, и сигурно е вярно. Според нея Марта е в дома на родителите си заедно с Моли. Тя също е отишла там, така че трябва да побързаме!
Той даде газ и излезе на пътя. Мартин го гледаше, все едно нещо не му е ясно, но Патрик не му обърна внимание.
– Да те вземат дяволите, глупава жена – изръмжа той през зъби, но след това добави: – Извинявай, скъпа.
Не искаше да ругае любимата си съпруга, но страхът го изнервяше ужасно.
– Внимавай – викна Йоста, тъй като колата поднесе.
Патрик бе принуден да намали, въпреки че в действителност му се искаше да натисне педала до дупка. Тревогата беше впила нокти в него като диво животно.
– Не трябва ли да кажем на Бертил къде отиваме? – попита Мартин.
Патрик изпсува. Вярно, Мелберг остана на местопрестъплението. Когато потеглиха, той още беше вътре при Турбьорн и „асистираше на експертите при осигуряването на улики“. Вероятно в момента докарваше Турбьорн и екипа му до лудост.
– Да, звънни му – каза Патрик, без да отделя поглед от пътя.
Мартин го послуша и след няколко кратки изречения приключи разговора.
– Каза, че тръгва след нас.
– Само да не се бърка много.
Завиха при отбивката към къщата и Патрик стисна челюсти още по-здраво, щом видя волвото им, паркирано малко по-напред. Ерика сигурно беше спряла по-далеч от къщата, за да не я забележат, но това не го успокои ни най-малко.