– Ще спрем отпред – каза той и никой не възрази.
Спря рязко до порутената къща и се затича към външната врата, без да чака Йоста и Мартин. Щом влезе вътре обаче, чу, че те са плътно зад него.
– Шт – каза Патрик и вдигна пръст към устните си.
Вратата на мазето беше затворена, но нещо му говореше, че това е най-логичното място, откъдето да започнат. Предполагаше, че Луис би отишла именно там. Отвори вратата, която, за щастие, не издаде шум. За сметка на това, когато стъпи на първото стъпало, то изскърца силно и отдолу се чу писък:
– Помощ! Помооощ!
Затича се надолу по стълбата, следван от Мартин и Йоста. В помещението светеше самотна крушка. Патрик спря на място. Моли седеше свита и се клатушкаше напред-назад, като в същото време крещеше пронизително и ги гледаше с широко отворени очи. А Ерика лежеше на пода по корем и като че ли главата ѝ кървеше.
Патрик се втурна към нея и с разтуптяно сърце допря ръка до шията ѝ. Изпита облекчение, щом усети, че тялото ѝ е топло и тя диша. Огледа главата ѝ и видя, че кръвта е от аркада на веждата.
Ерика отвори бавно очи и изстена:
– Хелга...
Патрик се обърна към Моли, която се бе изправила на крака с помощта на Мартин и Йоста. Двамата се опитваха да я освободят от веригата, за която беше окована, а Патрик видя, че Ерика също е закопчана с белезници.
– Къде е баба ти? – попита той.
– Излезе. Не много отдавна.
Патрик сви вежди. Защо не я бяха видели на идване?
– Тя удари Ерика – добави Моли, а долната ѝ устна потрепери.
Патрик погледна раната на лицето на съпругата си. Бе могла да пострада много по-лошо, а ако не му беше съобщила къде отива, той вероятно никога не би се сетил да я потърси тук. Тогава тя и Моли щяха да умрат от глад в мазето.
Изправи се и извади телефона си. Покритието тук долу беше лошо, но достатъчно, за да може да се обади. Даде инструкции на шефа си, затвори и се обърна към Йоста и Мартин, които бяха открили ключа за белезниците на Моли.
– Помолих Мелберг да се оглежда за Хелга и да я спре, ако я види.
– Защо е ударила Ерика? – попита Йоста, докато се опитваше да успокои Моли, галейки я непохватно по гърба.
– За да предпази Юнас – каза Ерика и изстенвайки, се надигна до седнало положение. После докосна главата си и погледна лепкавите си пръсти.
– Боже, как кървя.
– Раната не е толкова дълбока – каза Патрик сурово.
Сега, след като най-сериозното му притеснение се беше разсеяло, отново изпита желание хубавичко да я смъмри.
– Открихте ли Юнас и Марта?
Тя се изправи, залитайки, но изруга, когато усети белезниците около глезена си.
– Какво, за бога?
– Идеята е била да умреш тук – каза Патрик и се огледа за ключа.
В действителност му се искаше да я остави закопчана известно време, а може би наистина щеше да стане така. Никъде не виждаше ключа, така че тя трябваше да почака, докато някой среже белезниците.
– Не сме ги открили още – каза той.
Не искаше да разказва какво са открили в стопанството след вероятното посещение на Юнас и Марта. Не и докато Моли беше наоколо. Момичето хлипаше, прегърнало Йоста през кръста и притиснало лице в гръдния му кош.
– Имам чувството, че никога повече няма да ги видим – каза Ерика, но после хвърли поглед към Моли и замълча.
Телефонът на Патрик звънна и той вдигна. Беше Мелберг. Докато двамата още разговаряха, Патрик се обърна към останалите и каза безгласно:
– Задържал е Хелга.
После остави шефа си да поговори още малко, преди с известно затруднение да прекъсне триумфалната му тирада.
– Засякъл я по пътя. Сега я кара към участъка.
– Трябва да открием Юнас и Марта. Те... не са наред – каза Ерика тихо, за да не я чуе Моли.
– Знам – прошепна Патрик, който вече не можеше да се сдържа и силно прегърна Ерика.
Боже господи, какво щеше да прави, ако я беше изгубил? Ако децата я бяха изгубили? След малко се отдръпна и каза сериозно:
– Вече са обявени за издирване. На летищата и границите се оглеждат за тях. Утре вестниците ще публикуват снимките им. Няма да се измъкнат.
– Добре – каза Ерика, подпря ръце на раменете на Патрик и сключи пръсти зад врата му. – А сега се погрижи да се измъкна оттук.
Фелбака, 1983
Когато видя афишите, оповестяващи пристигането на цирк „Гигантус“ във Фелбака, тя на мига взе решение. Сърцето туптеше силно в гръдния ѝ кош. Това беше знак. Циркът беше станал част от нея.
Знаеше как мирише и звучи и все едно познаваше хората и животните. Бяха играли играта толкова много пъти. Тя беше цирковата принцеса, която караше конете да ѝ се подчиняват, докато публиката аплодира и свирка.