Бе искала да го направят заедно и така и щеше да стане, ако нещата не се бяха объркали толкова ужасно. Вместо това отиде в цирка сама.
Роднините на Владек я приеха с отворени обятия. Приеха я като негова дъщеря. Казаха, че са искали да го потърсят, но тя им обясни, че е починал от инфаркт. Никой не го сметна за странно, тъй като той не беше първият мъж със слабо сърце в рода. Осъзнаваше, че е извадила късмет, но все още имаше риск някой жител на Фелбака да заговори за Владек и да разкрие какво всъщност се е случило. Прекара три дълги дни в спотаено очакване, докато циркът най-накрая си събра нещата и потегли. Тогава вече беше в безопасност.
Беше само на петнайсет и я питаха и за майка ѝ, дали наистина ѝ е разрешила да тръгне с цирка и да я остави. Тя сведе глава и дори успя да се просълзи. Каза, че Лайла е починала от рак преди много години. Снахата на Владек допря кокалестата си ръка до бузата ѝ и избърса крокодилските сълзи. Не ѝ зададоха повече въпроси, просто ѝ показаха къде може да спи и ѝ дадоха дрехи и храна. Никога не си бе представяла, че ще бъде толкова лесно, но бързо стана част от семейството. Те вярваха, че кръвта вода не става.
Изчака две седмици, преди да отиде при брата на Владек и да му каже, че иска да се научи на нещо, да стане част от цирка и да продължи наследството на рода. Той и всички останали се зарадваха, точно както се беше надявала. Предложи им да помага с конете. Искаше да стане като Паулина, красивата млада жена, която по време на всяко представление изпълняваше трикове върху гърбовете на конете, облечена с блестяща рокля.
Започна като неин асистент. Прекарваше всяка будна минута в близост до конете и наблюдаваше как Паулина се упражнява. Паулина я намрази от първия миг, но не беше част от семейството и след като братът на Владек проведе разговор с нея, тя неохотно започна да я обучава. А тя беше отличен ученик. Разбираше конете и те също я разбираха. Отне ѝ по-малко от година да научи основното, а след две години вече се справяше не по-зле от учителката си. Така че след злополуката тя зае мястото ѝ.
Нямаше свидетели на инцидента, но една сутрин откриха Паулина мъртва при конете. Приеха, че е паднала и си е ударила главата или някой кон я е изритал лошо. Това беше истинска катастрофа за цирка, но за късмет тя беше готова да облече една от красивите рокли на Паулина, така че представлението същата вечер протече все едно нищо не се е случило. Оттогава тя изпълняваше номерата с конете.
Обикаляше с цирка вече три години. В този свят, където фантастичното и странното се срещаха, никой не бе забелязал, че е различна. Мястото беше идеално за нея. Но сега с прекрасния ѝ живот бе свършено. Утре цирк „Гигантус“ отново пристигаше във Фелбака и беше време да се захване с нещата, които бе отлагала твърде дълго. Беше си позволила да стане някоя друга, да бъде циркова принцеса върху бял кон с искряща юзда и окичен с пера. Бе живяла във въображаем свят и сега трябваше да се върне в реалността.
Ще отида да взема пощата – каза Патрик и напъха крака в ботушите си.
През последните дни с Ерика почти не се бяха виждали. Всички разпити и останалите задачи по разследването запълваха времето му, неговото и на колегите му, от сутрин до вечер. Сега най-накрая беше петък и Патрик си бе взел почивка сутринта.
– По дяволите, колко е студено! – каза той, когато влезе обратно. – Снощи е наваляло близо метър сняг.
– Да, като че няма край.
Ерика му се усмихна изморено. Седеше до кухненската маса и той се настани срещу нея, след което започна да преглежда пликовете. Ерика беше подпряла глава на ръцете си и изглеждаше потънала в мисли. Патрик остави купчината на масата и се загледа в нея.
– Как върви всъщност?
– Не знам. Не съм много сигурна как да продължа с книгата. И дали изобщо да го правя. Все пак се оказа, че историята има продължение.
– Но Лайла иска да я напишеш?
– Да, мисля, че тя гледа на издаването на книгата като на предпазна мярка. Мисли, че Марта чисто и просто не би посмяла да се покаже на светло, ако хората прочетат коя е и какво е вършила.
– А няма ли риск да стане обратното? – попита Патрик предпазливо.
Не искаше да казва на Ерика какво да прави, но не му се струваше желателно тя да пише книга за хора като Юнас и Марта, които бяха изпълнени с толкова зло. Ами ако решеха да ѝ отмъстят?
– Не, мисля, че Лайла е права. А и дълбоко в себе си знам, че трябва да довърша книгата. Не се притеснявай – каза Ерика и го погледна в очите. – Довери ми се.