Патрик не отговори. В момента времето беше най-малката му грижа.
* * *
Ана се занимаваше апатично с прането. Беше така неописуемо изморена. От катастрофата насам беше в болнични. Белезите по тялото ѝ избледняваха, но раните вътре в нея не бяха заздравели. Бореше се не само с мъката по детето, което изгуби, а и с болката, която сама си беше причинила.
Вината я гризеше непрестанно, гадеше ѝ се от притеснение. Всяка нощ лежеше будна, припомняше си случилото се и изследваше старателно мотивите си.
Но дори когато опитваше да бъде милостива към самата себе си, не можеше да разбере какво я бе накарало да се озове в леглото с друг мъж. Обичаше Дан, но въпреки това беше целунала друг, бе дала на друг да докосне тялото ѝ.
Толкова слабо ли беше самоуважението ѝ, толкова силна ли бе нуждата ѝ от признание, че да си помисли, че ръцете и устата на чужд мъж биха могли да ѝ дадат нещо, което Дан не може? Сама не го разбираше, така че как Дан би могъл да го разбере? Той, който беше олицетворение на сигурността и лоялността. Казват, че никога не можеш да знаеш всичко за друг човек, но тя беше сигурна, че на Дан и през ум не му е минавало да ѝ изневерява. Той никога не би докоснал друга жена. Единственото, което искаше, бе да обича нея.
След първоначалния гняв суровите думи бяха изместени от нещо много по-лошо: мълчание. Задушаващо, тежко мълчание. Двамата обикаляха един около друг като ранени животни, а Ема, Адриан и дъщерите на Дан бяха като заложници в собствения си дом.
Мечтите на Ана да стартира собствен бизнес и да се занимава с обзавеждане бяха умрели в мига, в който нараненият поглед на Дан срещна нейния. Това беше последният път, когато я погледна в очите. Сега не можеше дори да се обърне към нея. Когато му се налагаше да я заговори – за нещо, свързано с децата, или за да я помоли да му подаде солта, – той измънкваше думите, вперил поглед в земята. А на Ана ѝ се искаше да изкрещи, да го разтърси, да го принуди да я погледне, но не смееше. Така че тя също свеждаше поглед, но не от болка, а от срам.
Децата, естествено, не разбираха какво се е случило. Не разбираха, но страдаха от последствията. Всеки ден обикаляха мълчаливо из къщата и се опитваха да се преструват, че всичко е както обикновено. Но тя отдавна не бе чувала смеха им.
Със сърце, изпълнено до пръсване с покаяние, Ана се наведе напред, зарови лице в прането и заплака.
* * *
Ето тук се бе случило всичко. Ерика влезе предпазливо в къщата, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срути. Постройката дълго време бе стояла необитаема и изоставена, подложена на дъжд и вятър, и сега почти по нищо не личеше, че някога тук е живяло семейство.
Ерика се наведе, за да мине под една дъска, която висеше от тавана. Под зимните ѝ ботуши пукаха счупени стъкла. На първия етаж нямаше нито един здрав прозорец. По пода и стените се виждаха ясни следи от случайни гости. Надраскани имена и думи, които означаваха нещо само за тези, които ги бяха писали, неприлични изрази и обиди, голяма част от които с правописни грешки. Хората, които се отдаваха на драскане по изоставени имоти, рядко показваха големи литературни заложби. Навсякъде бяха пръснати празни кенчета бира, а до едно одеяло, което изглеждаше толкова гнусно, че на Ерика ѝ се догади, имаше празен пакет презервативи. Снегът беше навалял вътре, образувайки малки преспи тук и там.
Цялата къща излъчваше мизерия и самота. Ерика извади снимките, които носеше в една папка в чантата си, за да ѝ помогнат да си представи някогашната обстановка. Снимките показваха съвсем различна къща – обзаведен дом, където живееха хора. Въпреки това тя настръхна, защото си личаха и следите от случилото се. Огледа се наоколо. Да, все още се забелязваше петното кръв върху дървения под. И четири отпечатъка от краката на дивана. Ерика отново погледна снимките и опита да се ориентира. Започна да си представя стаята от едно време, видя дивана, масичката пред него, фотьойла в ъгъла, телевизора върху шкафа, лампиона вляво от фотьойла. Сякаш всичко в стаята се материализира пред очите ѝ.
Но можеше да си представи и накълцания труп на Владек. Голямото му, мускулесто тяло, полуизлегнало се върху дивана. Червеният прорез, зейнал на гърлото му, разрезите по туловището, погледът му, насочен към тавана. И кръвта, стекла се в голяма локва на пода.
На снимките, направени от полицията след убийството, погледът на Лайла беше съвършено празен. Блузата ѝ бе почервеняла отпред. Дори по лицето ѝ имаше пръски кръв. Дългата ѝ руса коса висеше свободно. Изглеждаше млада. Съвсем различна от жената, която сега излежаваше доживотна присъда.
В случая не бе имало място за колебание. В убийството имаше известна логика, която всички бяха приели. Въпреки това Ерика имаше силното усещане, че нещо не се връзва. Ето защо преди половин година реши да пише за случая. Беше чувала за станалото още като дете – убийството на Владек и ужасната тайна на семейството. Историята за Къщата на ужасите спадаше към местния фолклор и с годините бе прераснала в легенда. Къщата беше място, където децата можеха да се подлагат на изпитания. Свърталище на духове, с което да плашат приятелите си, където да покажат храброст и да се опълчат на страха си от злото, спотаено в стените.