Беше се озовала във Фелбака, тласкана от неустоима сила. Докато обикаляше с цирка, цяла Европа беше неин дом, но тя знаеше, че трябва да се върне. Никога преди не бе усещала нещо с такава сила, а когато най-накрая пристигна, Юнас я чакаше.
Той беше съдбата ѝ. Разказа ѝ всичко още докато седяха в сумрачната къща. За стаята под плевнята, за това какво правел баща му с момичетата там. Момичета, които не липсвали на никого, които никъде не се вписвали. Които нямали никаква стойност.
Решиха да продължат наследството на Ейнар, но за разлика от него предпочитаха да отвличат момичета, които са обичани и ще липсват на семействата си. Превръщането на значими човешки същества в марионетки правеше удоволствието още по-голямо. Може би това бе причината за падението им, но не биха могли да постъпят различно.
Неизвестността не я плашеше. Означаваше единствено, че са принудени да си създадат нов свят някъде другаде. Докато бяха заедно, нищо друго нямаше значение. Когато срещна Юнас, тя стана Марта. Неговата близначка, неговата сродна душа.
Юнас изпълваше мислите ѝ и цялото ѝ същество. Но въпреки това не бе могла да устои на Виктория. Беше странно. Та тя винаги бе разбирала важността на самодисциплината и никога не беше оставяла поривите си да контролират действията ѝ. Но не беше глупава. Наясно бе, че Виктория я привличаше, защото ѝ напомняше на човек, който едно време беше част от нея. И още беше така. Виктория несъзнателно бе събудила стари спомени и тя не бе могла да ѝ откаже. Искаше да има и Юнас, и Виктория.
Грешка беше да се поддаде на изкушението и отново да се докосне до кожата на младо момиче. Момиче, което ѝ напомняше за изгубената любов. След известно време бе осъзнала, че нещата няма как да продължат, а и Виктория беше започнала да ѝ омръзва. В крайна сметка различията бяха повече от приликите. Затова я даде на Юнас. Той ѝ прости, а преживяването, което споделиха след това, сякаш още повече подхрани любовта му към нея.
Непростимо беше, че онази вечер не затвориха капака както трябва. Бяха започнали да проявяват немарливост. Оставиха Виктория да се движи свободно в стаята, но не си бяха представяли, че ще успее да се качи по стълбата, да излезе от плевнята и да избяга пеша през гората. Подцениха я и поеха риск, когато оставиха смъртта да ги доближи. Струва им скъпо, но никой от двамата не гледаше на това като на края. Вместо това ги очакваше ново начало. Нов живот. Нейният трети.
Първият път беше през един от онези летни дни, когато жегата сякаш кара кръвта ти да кипи във вените. С Луис бяха решили да поплуват и тя предложи да отидат на скалите.
Преброиха до три и скочиха, хванати за ръце. Коремът ѝ се сви, докато падаше, но в следващия миг се приземиха във водата и ги обгърна приятен хлад. След това обаче сякаш нечии силни ръце я сграбчиха и я повлякоха към дълбините. Водата покри главата ѝ и тя с всички сили започна да се бори с течението.
Когато отново се показа над повърхността, опита да се добере до брега, но все едно плуваше в катран. Успя да се придвижи бавно напред и извърна глава, но не можа да види Луис. Дробовете ѝ бяха твърде напрегнати, за да извика, а мозъкът ѝ бе зает от една-единствена мисъл: да оцелее, да стигне до сушата.
Внезапно течението я пусна. Вече всяко загребване я изстрелваше напред и след няколко минути стигна до брега. Легна изтощена по корем, с крака във водата и глава върху пясъка. След като успя да си поеме дъх, седна с усилие и се огледа. Провикна се към морето, но Луис не отговори. Засенчи очите си с ръка и отново огледа водната повърхност. После се върна обратно до скалата, откъдето бяха скочили. Тичаше напред-назад, търсеше и крещеше, все по-отчаяно. Накрая седна и зачака. Може би трябваше да повика помощ, но тогава плановете им щяха да се провалят. Луис я нямаше, така че по-добре беше да тръгне сама, отколкото да не тръгне изобщо.
Остави дрехите и останалите им вещи на скалата. Беше дала своя любим син бански на Луис и по някакъв странен начин се радваше, че тя го отнесе със себе си в дълбините. Като подарък.
Обърна гръб на морето и тръгна. Открадна малко дрехи от простора до една къща наблизо и се насочи целеустремено към мястото, където я очакваше бъдещето ѝ. За всеки случай мина през гората, така че пристигна във Фелбака чак вечерта. Забеляза цирка още отдалече, видя блестящите цветове, чу веселите шумове, музиката и гласовете на хората. Всичко ѝ се струваше странно познато. Беше у дома.