– Може би трябва да поговориш с някого – каза той.
– Имаш предвид със свещеник? Или психолог? – попита Марта и поклати глава. – Не за мен трябва да се тревожиш. Просто съм малко... разтърсена.
Тя беше свела поглед, но сега вдигна очи и се вгледа в него.
– Не спирам да мисля за семейството на Виктория. Тя най-накрая се върна само за да я загубят отново. Толкова младо и талантливо момиче...
Марта замълча.
– Да, ужасно е – каза Мартин.
Огледа кухнята. Не беше точно неуютна, но той подозираше, че обитателите на къщата не се интересуват много от обзавеждане. Вещите като че ли бяха избирани на случаен принцип и макар помещението да изглеждаше чисто, вътре се носеше лека миризма на коне.
– Знаете ли кой може да ѝ е причинил това? Възможно ли е и други момичета да са в опасност? – попита Марта, след което сервира кафето и седна срещу Мартин.
– Не можем да кажем нищо по този въпрос.
Искаше му се да има по-добър отговор и стомахът му се сви, когато си помисли за притеснението, което всички родители на млади момичета вероятно изпитваха. Прокашля се. Нямаше смисъл да задълбава в такива мисли. Трябваше да се съсредоточи върху работата си, а тя беше да открие какво се е случило с Виктория. Това бе единственият начин, по който можеше да им помогне.
– Разкажи ми какво се случи вчера – помоли я той и отпи от кафето.
Марта се замисли за няколко секунди. После му разправи с тих глас как излязла да поязди и как видяла от гората да се задава момиче. На няколко пъти се запъна, но Мартин не я подкани да продължи, а я остави да говори със собственото си темпо. Дори не можеше да си представи колко ужасяваща е била гледката.
– Когато видях, че това е Виктория, няколко пъти я извиках. Опитах да я предупредя за колата, но тя не реагира. Просто продължи напред, като робот.
– Не видя ли други коли наблизо? Или пък някой човек в гората или околностите?
Марта поклати глава.
– Не. Опитах да си припомня всички подробности, но не видях нищо повече, нито преди, нито след злополуката. Там бяхме само аз и шофьорът. Всичко стана толкова бързо, а и вниманието ми беше насочено към Виктория.
– Вие двете близки ли бяхте?
– Зависи какво имаш предвид – каза Марта и прокара пръст по ръба на чашата си. – Стремя се да поддържам близки отношения с всички момичета в конюшнята, а Виктория посещаваше училището по езда от много години. Тук сме като семейство. Може би понякога не най-образцовото, но все пак семейство. И Виктория беше част от него.
Тя извърна поглед и Мартин видя, че очите ѝ лъщят. Протегна се към една от салфетките на масата и ѝ я подаде. Марта я взе и попи внимателно крайчетата на очите си.
– Спомняш ли си около конюшнята да се е случвало нещо съмнително, някой да е наблюдавал момичетата? Може би тук е работил някой, когото би трябвало да разпитаме по-подробно? Знам, че вече сме задавали тези въпроси, но сега, след като Виктория бе открита наблизо, те отново са актуални.
Марта кимна.
– Разбирам, но мога само да повторя това, което вече съм казвала. Не сме имали проблеми, нито пък назначаваме допълнителен персонал. Училището е доста отдалечено и веднага бихме забелязали, ако някой започне да се навърта наоколо. Човекът, който е отвлякъл Виктория, трябва да я е забелязал някъде другаде. Тя все пак беше сладко момиче.
– Да, така е – каза Мартин. – А изглежда е била и мил човек. Как гледаха на нея другите момичета?
Марта си пое дълбоко дъх.
– Всички в конюшнята много харесваха Виктория. Доколкото знам, нямаше врагове или неприятели. Беше съвсем нормална тийнейджърка от стабилно семейство. Вероятно просто е имала лош късмет и е попаднала на болен човек.
– Мисля, че имаш право – съгласи се Мартин. – Макар че лош късмет ми се струва твърде меко казано в случая.
Той се изправи, за да приключи разговора.
– Така е – каза Марта, без да понечи да го изпрати до вратата. – Думите лош късмет не стигат, за да опишат станалото.
* * *
Най-тежкото през първите години беше еднообразието на дните. Но с времето рутината се превърна в спасително въже за Лайла. В това, че всеки ден изглеждаше като предишния, се криеше усещане за нещо добре познато, някаква сигурност, която държеше в шах ужаса от перспективата да продължи да живее. Опитите за самоубийство през първите години бяха предизвикани именно от това: страха, че животът се простира безкраен пред нея, докато тежестта на миналото я дърпа надолу в мрака. Благодарение на рутината тя свикна с това.
Сега обаче всичко се промени и теглото стана твърде голямо, за да може да го носи сама.
Лайла разлистваше вечерните вестници с треперещи пръсти. Можеха да ги четат само в общата стая. Другите затворнички чакаха своя ред и започваха да недоволстват, че Лайла се бави твърде много. Засега журналистите, изглежда, не знаеха много, но се опитваха да извлекат максимална полза от наличната информация. Жаждата за сензация в статиите я разстройваше. Знаеше какво е да бъдеш от другата страна на черните заглавия. Зад всеки такъв материал имаше истински живот, истинско страдание.