– Извършителят наистина ли би я освободил доброволно? Защо? Това би било твърде рисковано за него.
– Защо? – попита Патрик и спря. – Тя не е можела да говори, нито да вижда. Сигурно е била сериозно травматизирана. А и предполагаемо си имаме работа с извършител, който започва да се чувства самоуверен, понеже са минали две години, без полицията да намери и следа от изчезналите момичета. Може би е искал да се подиграе с нас, като пусне една от жертвите си и ни покаже какво е сторил. Докато не знаем нищо, не можем да правим предположения. Не можем да приемем, че е била държана в тази местност, както не можем да приемем и обратното.
– Да, да, няма нужда да ми говориш като на новобранец – каза Мелберг. – Знам всичко това, разбира се. Просто задавам въпросите, които знам, че ще зададе обществото.
Патрик не отговори, а наведе глава и отново насочи вниманието си към земята. Мелберг сви рамене. Младите колеги бяха толкова докачливи. Той скръсти ръце на гърдите си и опита да накара зъбите си да спрат да тракат. Още половин час, после смяташе да ръководи работата от колата. Разхищението на ресурси все пак трябваше да има някаква граница. Надяваше се, че кафето в термоса все още ще е топло дотогава.
* * *
Мартин не завиждаше на Патрик и Мелберг, които бяха навън в снега. Той самият все едно спечели от лотарията със задачата да говори с Марта и Тюра. Всъщност не смяташе, че е най-добре Патрик лично да отделя време за претърсването на гората, но през годините съвместна работа Мартин беше опознал колегата си достатъчно добре, че да може да разбере решението му. За Патрик беше важно да се доближи до жертвата, физически да бъде на същото място, да усеща същите миризми, да чува същите шумове, за да добие представа за случилото се. Тази му способност, тази интуиция беше силата на Патрик. А това, че покрай търсенето бе намерил работа и на Мелберг, беше положителен страничен ефект.
Надяваше се, че интуицията на Патрик ще го отведе в правилната посока. Защото голямата загадка бе в това, че Виктория бе изчезнала без следа. Нямаха представа къде се е намирала през изминалите месеци, така че наистина имаха нужда да попаднат на нещо ново в гората. Ако това не се получеше и аутопсията също не разкриеше нещо конкретно, нямаше да им е лесно да открият нов ъгъл, от който да подходят към случая.
След изчезването на Виктория бяха говорили с всеки човек, с когото тя бе могла да има контакт. Преровиха стаята ѝ, прегледаха компютъра ѝ, провериха чат контактите, пощата, есемесите – без резултат. Патрик си сътрудничеше с останалите управления и те отделиха много време в търсене на някакъв общ знаменател между Виктория и останалите изчезнали момичета. Но не откриха връзка. Момичетата като че ли нямаха общи интереси, не харесваха една и съща музика, нямаха контакт една с друга, нито членуваха в едни и същи интернет форуми или нещо такова. Никой от обкръжението на Виктория не познаваше някое от другите момичета.
Мартин се изправи и отиде в кухнята, за да си налее още кафе. Напоследък вероятно пиеше твърде много кафе, но заради всички безсънни нощи имаше нужда от кофеин, за да може изобщо да функционира. Когато Пия умря, лекарите му предписаха приспивателни и анксиолитици и той пробва да ги взима известно време. Но таблетките сякаш го загръщаха с мокро одеяло от безразличие. Това го плашеше, така че в деня, когато погребаха Пия, Мартин ги хвърли в кошчето. Понастоящем едва си спомняше какво е да спиш цяла нощ. Дните му бавно се подобряваха. Работеше здраво, взимаше Тюва от детската градина, готвеше, чистеше, играеше с нея, четеше ѝ приказки, слагаше я да спи – стига да имаше с какво да се занимава, успяваше да се вземе в ръце. Но нощем тъгата и мислите го надмогваха. Час подир час лежеше и се взираше в тавана, докато спомените се нижеха един след друг и го изпълваха с непоносима мъка и копнеж по един живот, който никога повече нямаше да се върне.
– Как си?
Аника сложи ръка на рамото му и Мартин осъзна, че стои прав с каната кафе в ръка.
– Все още спя малко лошо – каза той и си наля. – Искаш ли?
– Да, благодаря – каза Аника и се пресегна към чашата си.
Ернст се зададе бавно откъм стаята на Мелберг, вероятно надявайки се, че паузата за кафе в кухнята може би ще означава някакво лакомство за него. Щом седнаха, той легна под масата и подпря глава на лапите си, следейки внимателно всяко тяхно движение.
– Не му давай нищо – каза Аника. – Започнал е да става твърде дебел. Рита прави каквото може, за да го раздвижва, но не успява да поддържа високото темпо, което е необходимо, за да компенсира всичката погълната храна.