– За Ернст или за Бертил говориш?
– Отнася се и за двамата, спор няма – каза Аника и се усмихна, но после отново стана сериозна. – Как се чувстваш в действителност?
– Добре съм – отговори той, но видя скептичното ѝ изражение. – Сигурен съм. Просто спя зле.
– Някой помага ли ти с Тюва? Все пак трябва да имаш време и да си починеш.
– Родителите на Пия са страхотни, моите също. Така че няма страшно, но... Тя ми липсва. Никой не може да ми помогне за това. Благодарен съм за всички хубави спомени, но в същото време ми се иска да можех да ги изтръгна от тялото си, защото именно от хубавото боли толкова много. А не искам да продължавам да живея така!
Той потисна риданията си. Не искаше да плаче на работа. Това беше свободната му зона и не искаше мъката да нахлуе и тук, така че вече да няма къде да избяга от болката.
Аника го погледна състрадателно.
– Иска ми се да имах куп утешителни и мъдри мисли, които да споделя с теб. Но нямам представа какво ти е. Само като си помисля, че бих могла да изгубя Ленарт, и усещам как се разпадам. Мога да ти кажа единствено, че ще отнеме време, но аз съм тук, за каквото и да става въпрос. Знаеш го, нали?
Мартин кимна.
– И опитай да поспиш малко. Започваш да приличаш на изстискан парцал. Знам, че не искаш да взимаш приспивателни, но отиди в аптеката и виж дали имат нещо, което може да ти помогне.
– Да, бих могъл да го направя – каза той и реши, че всъщност си струва да опита. Нямаше да издържи още дълго, ако нощем не започнеше да спи поне по два часа без прекъсване.
Аника се изправи и наля още кафе в чашите им. Ернст вдигна глава с надежда, но отново я облегна на лапите си, щом осъзна, че няма да получи кифла.
– Какво казаха от другите управления за идеята с профила на извършителя?
Мартин умишлено смени темата. Загрижеността на Аника го стопли, но беше твърде изтощително да говори за мъката си по Пия.
– Изглежда, смятат, че идеята е добра. От никой участък не са правили такъв профил, а всякакви нови предложения са добре дошли. Случилото се е разтърсило и колегите. Всички си мислят едно и също: и техните изчезнали момичета ли ги е сполетяла такава съдба? Притесняват се и как ще реагират семействата, когато научат подробностите. Да се надяваме, че това няма да стане веднага.
– Дано, но се съмнявам. Хората като че имат нездравословна склонност да клюкарстват пред пресата. А като се има предвид колко болнични служители са видели раните на Виктория, за съжаление, мисля, че информацията ще изтече скоро, ако това вече не е станало.
Аника кимна.
– Ако е така, ще разберем по време на пресконференцията.
– Всичко готово ли е?
– Да, остава само въпросът дали има начин да задържим Мелберг настрана. Тогава бих била значително по-спокойна.
Мартин вдигна вежда и Аника направи отбранителен жест с ръце.
– Знам, нищо не би могло да го спре. Дори смъртта. Би се надигнал от гроба като Лазар, само и само да може да присъства на пресконференцията.
– Съвсем верен анализ...
Мартин остави чашата си в миялната машина и се канеше да излезе от кухнята, но се спря и прегърна Аника.
– Благодаря – каза той. – Сега отивам да се срещна с Тюра Хансон. Вече трябва да се е прибрала от училище.
Ернст го последва в коридора с мрачно изражение. Що се отнася до него, паузата за кафе се бе оказала голямо разочарование.
Фелбака, 1967
Животът беше прекрасен. Фантастичен и напълно нереален, но все пак съвсем естествен. През онова горещо лято всичко се промени. Когато циркът потегли от Фелбака, Владек не тръгна с останалите. Двамата с Лайла си бяха уредили среща вечерта след последното представление и следвайки мълчаливото им споразумение, той събра багажа си и я последва в апартамента ѝ. Беше изоставил всичко заради нея. Майка си и братята си. Живота и културата си. Своя свят.
Оттогава бяха по-щастливи, отколкото тя бе смятала, че е възможно. Всяка вечер заспиваха прегърнати в леглото ѝ, което беше твърде малко, но въпреки това побираше тях двамата и любовта им. Всъщност целият им дом беше твърде малък. Владек обаче явно се чувстваше отлично в едностайния апартамент с кухненски бокс. Гъчкаха се в тясното пространство, а любовта им растеше с всеки изминал ден.
А сега семейството им щеше да се увеличи с още един член. Лайла докосна корема си с ръка. Малката издутина още беше почти невидима за хората, които не знаеха, но Лайла не можеше да се сдържи и току я галеше с длан. Трябваше едва ли не да се ощипе, за да се увери, че това е истина. Че щяха да бъдат родители.