Владек се зададе през градинката на жилищната сграда, точно по времето, по което всеки ден се прибираше от работа. Тя все още имаше чувството, че получава токов удар всеки път, щом го види. Той сякаш усети погледа ѝ, защото вдигна глава към прозореца им и ѝ махна с широка усмивка, пълна с любов. Лайла му махна в отговор и отново погали корема си.
Татко как се чувства днес?
Юнас целуна майка си по бузата, седна до кухненската маса и опита да се усмихне. Хелга, изглежда, не чу въпроса.
– Направо е ужасно онова, което се е случило с момичето от конюшнята – каза тя и сложи чиния с дебели резени пресен пандишпан пред него. – Сигурно е трудно за всички ви.
Юнас взе най-горното парче и отхапа голяма хапка.
– Глезиш ме, мамо. Или може да се каже, че ме угояваш.
– Хайде сега. Беше толкова слабичък като малък. Брояха ти се ребрата.
– Знам. Чувал съм го хиляди пъти: колко малък съм бил, като съм се родил. Но сега съм почти метър и деветдесет и нямам проблеми с апетита.
– Хубаво е, че ядеш, като се има предвид колко се движиш. Цялото това тичане. Няма как да е полезно.
– Да, знае се, че движението е опасно за здравето. Ти никога ли не си спортувала? Дори на младини?
Юнас се протегна и си взе още едно парче сладкиш.
– На младини? Казваш го все едно съм прастара.
Интонацията на Хелга беше строга, но тя не можа да сдържи смеха, който изпъна крайчетата на устата ѝ. Юнас винаги успяваше да я разсмее.
– Не, не прастара. По-скоро бих използвал думата антична.
– Я го гледай – каза тя и го удари леко по рамото. – Ако не се държиш прилично, няма да получаваш повече пандишпан, нито домашно приготвена храна. Ще трябва да се задоволяваш с това, което ти сервира Марта.
– Боже господи, тогава с Моли ще умрем от глад – каза той и взе последното парче.
– На момичетата в конюшнята сигурно им е тежко, че една от приятелките им я е сполетял такъв ужас – повтори Хелга и избърса няколко невидими трохи от плота.
Кухнята винаги блестеше от чистота. Юнас не си спомняше някога да е виждал помещението мръсно. Майка му вечно беше в движение: чистеше, подреждаше, печеше, готвеше, грижеше се за баща му. Той се огледа. Родителите му не бяха много по обновленията, така че кухнята си оставаше непроменена през годините. Тапетите, вратите на шкафовете, линолеумът, мебелите, всичко беше такова, каквото си го спомняше от детството си. Единствено хладилникът и печката бяха сменени, макар и неохотно. Но на него му харесваше, че всичко си е същото. Това придаваше някаква устойчивост на съществуването му.
– Да, шокът е голям, естествено. С Марта ще говорим с момичетата следобед – каза той. – Но не се притеснявай за това, майко.
– Не, няма – каза тя и взе чинията, в която бяха останали само трохи. – Как мина вчера с кравата?
– Добре. Имаше малко усложнения, защото...
– ЮНАААС! – гласът на баща му прогърмя от горния етаж. – Там ли си?
Раздразнението отекна между стените и Юнас видя стиснатата челюст на майка си.
– Най-добре да се качиш – каза тя и започна да бърше масата с мокър парцал. – Ядоса се, че вчера не дойде.
Юнас кимна и тръгна нагоре по стълбите. Усещаше как майка му гледа след него.
* * *
Ерика още трепереше, когато стигна до детската градина. Часът беше едва два, а те обикновено не взимаха децата преди четири, но след случката в мазето изпитваше такава нужда да ги види, че бе решила да отиде по-рано в градината. Копнееше да прегърне децата и да чуе веселите им гласове, които да изпълнят цялото ѝ съществуване.
– Мамо!
Антон се затича към нея с разперени ръце. Беше мръсен от глава до пети, а едното му ухо стърчеше изпод шапката. Беше толкова сладък, че на Ерика ѝ се стори, че сърцето ѝ ще се пръсне. Клекна и протегна ръце, за да го улови. Щеше да се изцапа, но това нямаше значение.
– Мамо!
В двора на детската градина се чу още един тънък глас и Ноел също се втурна към тях. Целият беше облечен в червено, вместо в синьо като Антон, но шапката му беше наклонена на една страна точно като тази на брат му. Толкова си приличаха, но бяха и толкова различни.
Ерика сложи Антон на дясното си коляно и улови и второто мръсно дете, което зарови лице в шията ѝ. Носът на Ноел беше леден и тя се засмя.
– Ах ти, кубче лед такова, искаш да стоплиш носа си в мама, а? – каза тя и го ощипа по нослето.
Той се засмя, след което вдигна пуловера ѝ и допря студените си и кални ръкавици до корема ѝ, а Ерика запищя като луда. Момчетата завиха от смях.
– Ама че сте калпазани! Чака ви топла баня, когато се приберем – каза тя, изправи се и дръпна пуловера си надолу. – Хайде, хлапаци, да отидем да вземем сестра ви.