Ерика посочи към отделението на Мая. Близнаците обичаха да ходят с нея при сестра си, защото можеха да се включат за малко в пакостите на големите деца от групата ѝ. Мая се радваше не по-малко, когато дойдеха. Като се имаше предвид каква напаст можеха да бъдат, малките ѝ братя получаваха незаслужено много любов от нейна страна.
Обикновено, когато се прибираха, започваше голямото почистване. Това беше нещо, което Ерика ненавиждаше, но днес не ѝ пукаше, че антрето се е изкаляло, нито пък че Ноел е легнал на пода и крещи, протестирайки срещу неясно какво. Нищо от това нямаше значение, след като беше слязла в мазето на семейство Ковалски и бе доловила ужаса, който Луис трябва да е изпитвала, докато е седяла окована в мрака.
Нейните деца обаче бяха живи и на светло. Те самите бяха светлина. Писъците на Ноел, които обикновено ѝ лазеха по нервите, сега нямаха никакъв ефект. Тя просто го погали по главата и той изненадан млъкна.
– Хайде, да отидем да ви изкъпем. После ще размразим ужасно много от кифлите на баба и ще ги изядем пред телевизора с по чаша топъл шоколад. Добре ли ви звучи? – попита Ерика и се усмихна на децата, седнали в калната локва в антрето. – И днес можем да пропуснем вечерята. Вместо това ще изядем всички остатъци сладолед в камерата. И можете да си легнете колкото късно искате.
Настана тишина. Мая я погледна сериозно, отиде до нея и сложи ръка на челото ѝ.
– Мамо, да не си болна?
Ерика се разсмя с цяло гърло.
– Не, милички – каза тя и придърпа и трите деца към себе си. – Мама нито е болна, нито е полудяла. Просто ви обичам невероятно много.
Прегърна ги силно и почувства близостта им. Но пред себе си видя друго дете. Малко момиче, седнало само в мрака.
* * *
Рики пазеше тайната ѝ дълбоко в себе си, в едно специално кътче. Откакто Виктория изчезна, той въртеше и превърташе информацията в главата си, анализираше я от всеки възможен ъгъл и се опитваше да разбере дали по някакъв начин може да е свързана с изчезването. Не му се вярваше, но съмнението оставаше. Ами ако... Тези две думи все се въртяха в главата му, особено вечер, когато лежеше и се взираше в тавана: ами ако. Въпросът беше дали е сбъркал, дали мълчанието му бе ужасна грешка. В същото време беше толкова просто да задържи тайната в себе си, заровена завинаги, както сега щеше да бъде заровена Виктория.
– Рики?
Стресна се от гласа на Йоста. Седеше си на дивана и почти бе забравил за полицая и всичките му въпроси.
– Сещаш ли се за още нещо, което може да има отношение към разследването? Сега, след като може би се оказва, че Виктория е била държана някъде наблизо.
Гласът на Йоста звучеше меко и тъжно и Рики виждаше колко е изморен. Харесваше възрастния мъж, който беше връзката им с полицията през последните месеци. Знаеше, че Йоста също го харесва. Винаги се беше разбирал с големите и още от малък често му казваха, че имал душа на възрастен. Може би беше така? Във всеки случай имаше чувството, че от вчера е остарял с хиляда години. От мига, в който Виктория умря, вече не очакваше нищо от предстоящия си живот.
Поклати глава.
– Не, вече разказах всичко, което знам. Виктория беше обикновено момиче, с обикновени приятели и интереси. А ние сме нормално семейство – е, почти...
Той се усмихна и погледна майка си, но тя не отвърна на усмивката му. Хуморът, който винаги ги бе обединявал, бе изчезнал с Виктория.
– Чух от съседите, че сте помолили за помощ при претърсването на околните гори. Смяташ ли, че това може да даде резултат?
Маркус погледна Йоста с надежда. Лицето му беше посивяло от изтощение.
– Да се надяваме. Хората се стекоха да помагат, така че с малко късмет може би ще открием нещо. Все някъде трябва да са я държали.
– Ами другите момичета? Тези, за които писаха вестниците? – попита Хелена и се протегна към чашата кафе.
Ръката ѝ трепереше и Рики го заболя сърцето, като видя колко е отслабнала. Тя и преди беше дребна и деликатна, но сега бе толкова изтъняла, че скелетът ѝ се очертаваше под кожата.
– Продължаваме да си сътрудничим с другите полицейски управления. Всички искат да разрешат случая, така че си помагаме и обменяме информация. Ще вложим всички сили да открием кой е отвлякъл Виктория, а вероятно и другите момичета.
– Имам предвид... – Хелена се поколеба. – Мислите ли, че същото нещо...
Тя не можа да завърши изречението, но Йоста разбра какво иска да попита.
– Не знаем. Но, да, вероятно...
Той също не довърши.
Рики преглътна. Не искаше да мисли за това, на което е била подложена Виктория. Но въпреки това картините си пробиха път до съзнанието му и гърлото му се сви. Красивите ѝ сини очи, в които винаги бе имало такава топлина. Такива искаше да си ги спомня. Не можеше да мисли за ужасяващите дупки на тяхно място.