– Да, важно е! Но Марта казва, че сега не било подходящо да участвам, заради станалото с Виктория. Вярно, ужасно тъжно е, но не разбирам защо трябва да пропускам състезанието. Сега онази маймуна Линда Бергвал сигурно ще спечели и после няма да може да се говори с нея, въпреки че знае, че бих я победила, ако можех да участвам. Ще умра, ако утре не ме пуснат да се състезавам!
С драматичен жест тя облегна глава на ръцете си и захлипа. Хелга я потупа по рамото.
– Хайде, не е толкова страшно, а и все пак родителите ти решават. Те обикалят цялата страна заради теб. Ако решат, че трябва да се въздържиш от участие... ами, няма какво толкова да се направи.
– Но Юнас би трябвало да ме разбере, не мислиш ли? – каза Моли и погледна Хелга умолително.
– Знаеш ли, познавам баща ти, откакто беше ей толкова голям – каза Хелга и отмери един сантиметър между палеца и показалеца си. – Познавам и майка ти от доста време. Повярвай ми, не можеш да убедиш никого от тях да направи нещо, което не иска. Така че, ако бях на твое място, щях да спра да се оплаквам и вместо това да се съсредоточа върху следващото състезание.
Моли избърса лице със салфетката, която Хелга ѝ подаде. После издуха хубаво носа си и се изправи, за да хвърли салфетката в кошчето. Най-лошото беше, че баба имаше право. Безсмислено беше да опитва да говори с родителите си, след като бяха взели решение. Но все пак мислеше да опита. Може би въпреки всичко Юнас щеше да застане на нейна страна.
* * *
На Патрик му трябваше цял час, докато се размрази, а на Мелберг щеше да му е нужно още повече време. Да тръгне в гората на минус седемнайсет градуса с тънки ниски обувки и анорак си беше лудост, и сега Мелберг седеше в ъгъла на конферентната зала с посинели устни.
– Как си, Бертил? Студено ли ти е? – попита Патрик.
– По дяволите – каза Мелберг, докато разперваше и свиваше ръце, за да се стопли. – Трябва ми голяма чаша уиски, за да се размразя отвътре.
Патрик настръхна при мисълта Бертил Мелберг да се появи пиян на пресконференция. Само че въпросът беше дали трезвият вариант е кой знае колко по-добър.
– Как смяташ да процедираме? – попита той.
– Мисля да водя цялата конференция, а ти да ме подкрепяш при нужда. Медиите искат силна ръководна фигура, към която да могат да се обърнат в ситуации като тази.
Мелберг се опитваше да звучи авторитетно, поне доколкото му беше възможно предвид тракащите му зъби.
– Разбира се – каза Патрик и вътрешно въздъхна толкова тежко, че почти реши, че Мелберг може да го е чул.
Пак старата песен. Беше също толкова трудно да накараш Бертил да свърши нещо полезно за разследването, колкото да ловиш мухи с пръчици за хранене. Но ако ставаше дума за публични изяви или за обиране на лаврите след свършената работа, той направо нямаше спиране.
– Ще пуснеш ли хиените?
Мелберг кимна на Аника, която се изправи и тръгна към вратата. Беше подготвила всичко, докато те бяха в гората. После с Мелберг преговориха набързо най-важните точки, като той получи и лист с помощни бележки. Нямаше какво повече да направят, освен да стискат палци и да се надяват, че Бертил няма да ги изложи повече от необходимото.
Журналистите влязоха бавно и Патрик поздрави неколцина от тях, които познаваше – както репортери от местни медии, така и някои от националната преса, с които се беше сблъсквал по различни поводи. Както обикновено, видя и няколко нови лица. Във вестниците, изглежда, имаше голямо текучество.
Репортерите се настаниха, бърборейки помежду си, докато фотографите се бутаха като луди, за да заемат най-добрите позиции. Патрик се надяваше, че устните на Мелберг няма да са толкова сини на снимките, че шефът му няма да изглежда така, сякаш мястото му е в моргата.
– Всички ли са тук? – попита Мелберг и потръпна, все едно го бе втресло. – Ще отговорим на въпросите ви след малко. Първо ще дам думата на Патрик Хедстрьом, който ще обобщи накратко случилото се.
Патрик го погледна учудено. Може би Мелберг все пак бе осъзнал, че не разполага с нужния поглед върху разследването, за да говори пред събралите се журналисти.
– Разбира се, благодаря...
Патрик се прокашля и застана до Мелберг. Съсредоточи се за миг, обмисляйки какво да каже и какво да пропусне. Една непредпазлива дума можеше да бъде пагубна, но в същото време медиите бяха връзката им с един от най-важните ресурси за всяко разследване: обществото. Трябваше да им даде умерено количество подбрана информация, създавайки верижна реакция, която да се върне при тях под формата на сигнали от обикновените хора. През всички години като полицай, Патрик беше научил, че винаги има хора, които са видели или чули нещо, което може да е от полза, без самите те да го осъзнават. Прекомерната информация обаче можеше да даде предимство на извършителя. Ако той или тя знаеше с какви улики разполага полицията, щеше да може по-лесно да заличи следите си или чисто и просто да избегне същите грешки следващия път. Именно от това се бояха най-много в момента – че може да има ново отвличане. Серийните престъпници обикновено не спираха сами и Патрик имаше неприятното чувство, че този също няма да го направи.