– Бертил, искаш ли да кажеш нещо за завършек?
Патрик отстъпи встрани, така че Мелберг да се почувства все едно той е водил пресконференцията.
– Да, бих искал да се възползвам от възможността да кажа, че въпреки трагедията имахме късмет, че първото открито момиче се появи тъкмо в нашия район, като се има предвид уникалната компетентност, с която разполагаме в това управление. Под мое ръководство сме разрешили редица небезизвестни случаи, пък и предходният ми опит е...
– Мога единствено да се съглася. Благодарим ви за въпросите. Предполагам, че скоро пак ще се видим.
Мелберг го зяпна.
– Не бях свършил – изръмжа той. – Исках да изтъкна времето, което съм прекарал в полицията в Гьотеборг, както и дългогодишния си опит с полицейска работа на високо ниво. Важно е да предадат правилно всички подробности, като ме представят.
– Абсолютно – каза Патрик и внимателно, но решително изведе Мелберг от стаята, докато журналистите и фотографите събираха нещата си. – Но ако не бяхме приключили, щяха да си изпуснат крайния срок. А като се има предвид какво добро обобщение на случая направи, реших, че е важно репортажите от пресконференцията да се появят в утрешните вестници, за да можем навременно да получим медийната помощ, от която се нуждаем.
Патрик се срамуваше от глупостите, които приказваше, но те, изглежда, свършиха работа, защото шефът му отново грейна.
– Да, естествено. Добра работа, Хедстрьом. Понякога имаш проблясъци.
– Благодаря – каза Патрик изморено. Отнемаше му също толкова усилия да се справя с Мелберг, колкото и да ръководи самото разследване. Ако не и повече.
* * *
– Защо продължаваш да отказваш да говорим за случилото се? Минали са толкова много години.
Ула, терапевтът на затвора, я гледаше над червените си очила.
– А ти защо продължаваш да ме питаш? След всички тези години? – отвърна Лайла.
В началото се бе чувствала притисната от настояването да разкаже всичко, да се разголи и да сподели всички подробности от онзи ден, от някогашния си живот. Но вече не ѝ пукаше. Никой не очакваше от нея да отговори на въпросите. Просто играеха игра, която се градеше на взаимно разбирателство. Лайла разбираше, че Ула трябва да продължи да пита, а Ула разбираше, че Лайла няма да отговори. Тя беше терапевт тук от десет години. Преди нея имаше други, които оставаха различно дълго, в зависимост от това какви амбиции имаха. Работата по психическото възстановяване на затворничките не носеше нито много пари, нито напредък в кариерата, още по-малко удовлетворение от добрите резултати. Повечето от затворените тук жени бяха неспасяеми случаи и всички го разбираха. Но работата все пак трябваше да се върши, а Ула, изглежда, беше един от терапевтите, които се чувстваха доволни от ролята си тук. Затова Лайла нямаше нищо против да я посещава, макар да знаеше, че никога няма да отбележат напредък.
– Изглежда, очакваш с нетърпение посещенията на Ерика Фалк – каза Ула.
Лайла се сепна. Това беше нова тема на разговор, а не някоя от старите, около които танцуваха добре познатия си танц. Усети как ръцете ѝ се разтреперват. Не обичаше новите въпроси, а Ула, която добре знаеше това, седеше мълчаливо и чакаше отговор.
Лайла се бореше със себе си. Трябваше да вземе решение: да мълчи или да говори. Сега автоматичните отговори, които можеше да изрецитира и на сън, не ѝ вършеха работа.
– Това е друго – каза накрая, като се надяваше, че този отговор ще е достатъчен.
Но днес Ула изглеждаше необичайно настървена. Като куче, което отказва да пусне парчето месо, до което най-накрая се е добрало.
– Как точно друго? Разнообразяването на ежедневието ли имаш предвид, или какво?
Лайла сключи ръце, за да спре да трепери. Въпросът я обърка. Не знаеше какво точно иска да постигне чрез срещите си с Ерика. Можеше да продължи да отклонява настоятелните молби на Ерика да я посети. Можеше да продължи да живее в собствения си свят, докато годините бавно минават, и единственото, което се променя, е отражението ѝ в огледалото. Можеше преди, но не и сега, когато злото набираше сила. Лайла разбираше, че то не просто жъне нови жертви, ами се намира някъде близо до нея.
– Харесвам Ерика – каза Лайла. – И да, разбира се. Посещенията ѝ разнообразяват скуката.
– Мисля, че има още нещо – каза Ула и се вгледа в нея, свела брадичка. – Знаеш какво иска тя. Иска да чуе това, за което толкова пъти сме опитвали да говорим. Това, което не искаш да разкажеш.
– Това си е неин проблем. Никой не я принуждава да идва тук.