– Вярно е – каза Ула. – Но не мога да не се питам дали дълбоко в себе си не искаш да разкажеш всичко на Ерика и да облекчиш бремето си. Чудя се дали тя не е достигнала до теб по начин, по който ние другите не успяваме, макар да се опитваме.
Лайла не отговори. Да, някой все опитваше. Но тя не беше сигурна дали би могла да разкаже, дори и да искаше. Случилото се беше твърде необятно. Откъде да започне: с първата им среща, с нарастващото зло, с онзи последен ден или със случващото се сега? Каква изходна точка би могла да избере, за да обясни нещо, което бе неразбираемо за самата нея?
– Възможно ли е с нас да си възприела някакъв повтарящ се модел, да си таила всичко в себе си толкова дълго, че вече да не можеш да го изкараш наяве?
Ула наклони глава настрани. Лайла се зачуди дали това бе нещо, което усвояваха по време на обучението им по психология. Всички терапевти, с които се бе срещала, правеха така.
– Какво значение има? Минало е толкова време.
– Да, но ти още си тук. И мисля, че това в известен смисъл е твой собствен избор. Изглежда, нямаш желание да живееш нормален живот извън стените на затвора.
Само да знаеше колко е права. Лайла не искаше да живее извън затвора, нямаше представа как би живяла. Но това не беше цялата истина. Тя и не смееше. Не смееше да живее в един и същи свят със злото, което бе видяла толкова отблизо. Затворът беше единственото място, където се чувстваше в безопасност. Животът тук може би не беше кой знае какво, но все пак беше живот, а и тя вече не познаваше друг.
– Не искам да говоря повече – каза тя и се изправи.
Ула я изгледа. Лайла имаше чувството, че вижда право през нея. Но се надяваше да не е така. Имаше неща, които се надяваше никой никога да не види.
* * *
Обикновено Дан караше момичетата до конюшнята, но днес той имаше проблеми в работата, така че Ана ги заведе до там. Радваше се като малко дете, че Дан я беше помолил за помощ, че изобщо я беше помолил за нещо. Но на драго сърце би избегнала да се доближава до конюшнята.
Мразеше коне от дъното на душата си. Големите животни я плашеха, а страхът ѝ се коренеше в уроците по езда, на които я принуждаваха да ходи като малка. Майка им Елси си беше наумила, че Ана и Ерика трябва да се научат да яздят, което означаваше две години мъчение за двете сестри. Беше загадка за Ана как другите момичета в конюшнята можеха да бъдат толкова обсебени от конете. Самата тя смяташе, че те са напълно ненадеждни. И до ден днешен пулсът ѝ се ускоряваше, като си спомнеше как се бе вкопчвала в кон, изправил се на задните си крака. Животните сигурно усещаха страха ѝ от километри, но това нямаше значение. Сега смяташе просто да остави Ема и Лисен и да стои на безопасно разстояние.
– Тюра!
Ема изскочи от колата, затича се към приближаващата се към тях девойка и се хвърли в прегръдките ѝ, а Тюра я улови и я залюля на ръце.
– Ой, колко си пораснала от последния път! Скоро ще станеш по-висока от мен – каза Тюра с лека усмивка и Ема засия от щастие.
Тюра беше любимката ѝ измежду момичетата, които вечно се навъртаха в училището по езда, и Ема я боготвореше.
Ана отиде до тях. Лисен се беше втурнала право към конюшнята още щом слезе от колата, така че Ана нямаше да я види, докато не станеше време да си ходят.
– Как сте днес? – попита тя и потупа Тюра по рамото.
– Ужасно – каза момичето. Очите ѝ бяха зачервени и тя като че ли не беше спала много.
Малко по-нататък някой вървеше към конюшнята в следобедния сумрак и скоро Ана видя, че това е Марта Першон.
– Здрасти – каза тя, когато Марта се приближи. – Как е положението тук?
Винаги бе смятала, че Марта е невероятно красива, с острите черти, високи скули и тъмна коса, но днес изглеждаше изтощена и отпаднала.
– Малко объркано – отвърна Марта стоически. – Къде е Дан? Ти обикновено не идваш тук доброволно.
– Задържаха го в работата. Тази седмица правят преглед на ефективността.
Дан беше рибар по душа, но тъй като във Фелбака вече не можеше да си изкарва прехраната с това, той от много години работеше и като учител в училището в Танумсхеде. Риболовът бавно се бе превърнал в странично занимание, но Дан се бореше да изкарва достатъчно, че да може поне да задържи лодката.
– Няма ли да започвате? – попита Ана и погледна часовника си.
Беше почти пет.
– Днес урокът ще е по-кратък. С Юнас смятаме, че трябва да поговорим с момичетата за Виктория. Ще се радваме да присъстваш, щом така и така си тук. Може би ще е добре за Ема.
Марта тръгна към сградата и те я последваха в стаята за събрания, където седнаха заедно с останалите момичета. Лисен, която вече беше там, погледна сериозно към Ана.