– Ай! – извика силно Антон. – Ноел щипе!
– Не! – изкрещя Ноел.
И сякаш за да демонстрира, че не го е направил по-рано, той отново ощипа брат си. Антон нададе вой и размаха бясно ръце.
– Стига...
Патрик ги разтърва, като се опитваше да изглежда строг. Мая се изправи до тях, имитирайки изражението му.
– Без щипане! – каза тя и размаха пръст. – Ако се биете, ще има даймаут.
Патрик потисна смеха си. Още като много малка Мая беше чула погрешно думата „таймаут“ и не можаха да я научат как да я произнася правилно.
– Благодаря, миличка, ще се справя – каза той и се изправи, хванал по един близнак във всяка ръка.
– Мамо! Близнаците се карат!
Мая изтича в кухнята при Ерика, а Патрик я последва с момчетата.
– О, нее... – каза Ерика с ококорени очи. – Карат се? Не може да бъде!
Тя се усмихна и целуна Патрик по бузата.
– Храната е готова, така че сложи размирниците да седнат. Да видим дали малко палачинки няма да им оправят настроението.
Получи се и след като оставиха нахранените и доволни деца да гледат „Булибумпа“, Ерика и Патрик можеха да се насладят на рядък миг спокойствие в кухнята.
– Как върви? – попита Ерика и отпи от чая си.
– Едва започваме.
Патрик взе захарта и си сипа пет чаени лъжици. В момента не му беше до диети. Ерика следеше като ястреб каква храна приема той още откакто бе получил сърдечен пристъп по времето, когато се родиха близнаците. Но сега си замълча. Патрик затвори очи и се наслади на първата глътка от врелия, сладък чай.
– Половината град ни помогна с претърсването на гората днес, но не намерихме нищо. А следобед имахме пресконференция. Сигурно вече си видяла вестниците онлайн?
Ерика кимна. Поколеба се за миг, после се изправи и извади от хладилника последните от кифлите на Кристина, подреди ги в една чиния и ги сложи в микровълновата. Само минута по-късно из кухнята се разнесе приятно ухание на масло и канела.
– Няма ли риск да се заличат улики, ако половин Фелбака се изсипе в гората?
– Да, естествено, но нямаме представа колко дълго е вървяла или откъде е дошла, а до сутринта снегът беше затрупал всички следи. Така че прецених, че рискът си струва.
– А как мина пресконференцията?
Ерика извади чинията от микровълновата и я остави на масата.
– Нямахме кой знае какво за съобщаване, така че през повечето време журналистите задаваха въпроси, на които не можем да отговорим.
Патрик си взе кифла, но изруга и бързо я пусна.
– Изчакай ги да изстинат.
– Благодаря за съвета – каза той и духна на пръстите си.
– Заради разследването ли не сте могли да им отговорите?
– Не, ще ми се това да беше причината, но по-скоро просто не знаем нищо. Когато изчезна, Виктория все едно се изпари във въздуха. Без следи, без някой да е видял или чул нещо, без връзка с останалите момичета. А после изведнъж се появи отново.
Помълчаха малко. Патрик пак пробва кифлата и установи, че е изстинала достатъчно.
– Чух нещо за наранявания – каза Ерика предпазливо.
Патрик се поколеба. В действителност не биваше да говори с външни лица за раните, но информацията очевидно беше изтекла, а той безспорно имаше нужда да поговори с някого. Ерика беше не просто негова съпруга, а и най-добрата му приятелка. Освен това тя бе по-умната от двама им.
– Да. Макар че не знам какво точно си чула.
Той си купи малко време, като отхапа от кифлата, но веднага му се догади и кифлата не му достави обичайното удоволствие.
– Че е била без очи.
– Да, очите... ги нямаше. Още не знаем как е станало. Педерсен ще направи аутопсия утре рано сутринта – каза Патрик и отново се поколеба. – И езикът ѝ е бил отрязан.
– Боже господи! – възкликна Ерика.
Тя, изглежда, също изгуби апетит и остави полуизядената си кифла в чинията.
– Отдавна ли се е случило?
– Какво имаш предвид?
– Раните пресни ли са били, или заздравели?
– Добър въпрос. Но не знам. Надявам се утре да науча всички подробности от Педерсен.
– Може ли да е нещо религиозно? Око за око, зъб за зъб. Или поредният израз на женомразство? Искал е да не го поглежда и да си затваря устата.
Ерика жестикулираше, докато говореше, а Патрик, както винаги, остана впечатлен от острия ум на жена си. Самият той не беше стигнал толкова далеч при опитите си да размишлява над мотивите.
– Ами ушите? – продължи тя.
– Какво за ушите?