Леката усмивка промени цялото ѝ лице. Ерика беше виждала нейни снимки от времето преди случката. Не беше красива, а сладка, по някакъв нетипичен, очарователен начин. На снимките косата ѝ беше дълга, най-често пусната и гладко сресана. Сега беше много къса и подравнена. Това не беше истинска прическа, Лайла просто бе подстригана по начин, който показваше, че тя отдавна не се интересува от външния си вид. А и защо да го прави? От много години не беше излизала навън. За кого да се разкрасява тук вътре? За посетителите, които така и не идваха? За другите затворнички? За пазачите?
– Днес изглеждаш изморена – каза Лайла, след като я огледа внимателно. – Тежка сутрин ли имаше?
– Тежка сутрин, тежка вечер снощи, а вероятно и следобедът ще е също толкова тежък. Но с малките деца е така...
Ерика въздъхна дълбоко и се опита да се отпусне. Сама усещаше колко е напрегната след сутрешния стрес.
– Петер винаги беше толкова послушен – каза Лайла и над светлите ѝ очи като че падна було. – Не си спомням някога изобщо да се е държал опърничаво.
– Предния път каза, че бил много мълчалив.
– Да, първоначално смятахме, че му има нещо. Не каза и дума, докато не навърши три. Исках да го заведем на специалист, но Владек отказваше.
Тя изсумтя и сякаш неволно сви ръцете си, подпрени на масата.
– И какво стана, когато навърши три?
– Един ден просто проговори. С цели изречения. Богат речник. Леко фъфлеше, но иначе звучеше все едно винаги е говорил. Все едно годините на спокойно мълчание не ги е имало.
– И така и не намерихте обяснение?
– Не, кой да ни го даде? Владек не искаше да молим никого за помощ. Все казваше, че чужди хора не бива да се месят в работите на семейството.
– Защо според теб Петер е мълчал толкова дълго?
Лайла обърна лице към прозореца и слънцето отново образува ореол около късата ѝ коса. Браздите, които годините бяха издълбали в лицето ѝ, си личаха безмилостно на светлината. Като карта на всички страдания, които бе преживяла.
– Съзнавал е, че е най-добре да бъде колкото се може по-незабележим. Да не създава суматоха около себе си. Петер беше умно момче.
– А Луис? Тя рано ли проговори?
Ерика затаи дъх. Досега Лайла се бе преструвала, че не чува въпросите, свързани с дъщеря ѝ.
Така стана и този път.
– Петер обичаше да подрежда. Искаше всичко да си има място. Когато редеше кубчета като бебе, правеше перфектни, прави кули и винаги се разстройваше, когато...
Лайла млъкна рязко.
Ерика я видя как прехапва устни и се опита със силата на мисълта да я накара да продължи, да изрече това, което старателно заключваше вътре в себе си. Но мигът отмина. Точно както и при предните им срещи. Понякога Лайла като че стоеше на ръба на пропаст и дълбоко в себе си искаше да скочи. Сякаш искаше да се хвърли с главата напред, но някаква по-могъща сила я принуждаваше да отстъпи и да се приюти в сигурността на сенките.
Асоциацията на Ерика не беше случайна. Още при първото си посещение остана с впечатлението, че Лайла живее в свят на сенки. Че сегашният ѝ живот тече паралелно с онзи, който бе водила някога и който беше потънал в бездънен мрак преди толкова много години.
– Понякога имаш ли чувството, че още малко и ще изгубиш търпение с момчетата? Че си на път да преминеш невидимата граница?
Лайла звучеше искрено заинтересована, но в гласа ѝ имаше и умолителни нотки.
Не беше лесно да се отговори на въпроса. Всички родители са усещали как се доближават до границата между позволено и забранено, брояли са тихо до десет, докато в главата им избухват мисли за това какво биха могли да направят, за да сложат край на разправиите и врявата. Но имаше голяма разлика между чувства и реални действия. Така че Ерика поклати глава.
– Никога не бих могла да им навредя.
Първоначално Лайла не отговори. Просто погледна Ерика с искрящите си сини очи. Но щом пазачът почука и съобщи, че времето за посещения е изтекло, Лайла каза тихо, все още вперила поглед в Ерика:
– Само така си мислиш.
Ерика си представи снимките в папката и настръхна.
* * *
Тюра решеше Фанта с равномерни движения. Винаги се чувстваше по-добре в близост до конете. В действителност би предпочела да се грижи за Сироко, но Моли не даваше на никого другиго да го прави. Беше толкова несправедливо. Само защото родителите ѝ притежаваха конюшнята, тя винаги получаваше това, което иска.
Самата Тюра обичаше Сироко. Обикна го още първия път, когато го видя. Той я гледаше и сякаш я разбираше. Комуникираха безгласно така, както никога преди не ѝ се беше случвало, нито с човек, нито с животно. А и с кого би могло да ѝ се случи? С майка ѝ? Или с Ласе? Самата мисъл за него я накара да натисне по-силно с четката, но голямата бяла кобила, изглежда, нямаше нищо против. Вчесването по-скоро ѝ харесваше. Фанта изпръхтя и наведе глава, сякаш се покланяше. За миг на Тюра ѝ се стори, че кобилата я кани на танц. Усмихна се и погали Фанта по сивия нос.