– Гьотеборгската полиция сигурно вече е питала майката за това – възрази Мартин.
– Да, но бих искал да говоря лично с нея и да видя дали не можем да изкопчим още нещо за...
Патрик бе прекъснат от оглушителната мелодия на мобилния си телефон. Погледна дисплея, след което се обърна към останалите.
– Обажда се Педерсен.
* * *
Ейнар с ръмжене се надигна до седнало положение в леглото. Инвалидната количка беше до него, но той просто намести възглавницата зад гърба си и остана там, където беше. Нямаше къде да отиде. Сега тази стая беше целият му свят и това му стигаше, защото можеше да живее в спомените си.
Чу Хелга да шета на долния етаж и ненавистта, която изпита, остави металически вкус в устата му. Омразно му беше, че е зависим от толкова жалък човек като нея, че балансът на силите се бе променил и сега тя беше силната фигура, която може да властва над живота му, а не обратното.
Едно време Хелга се радваше на живота, а в очите ѝ имаше такава светлина, че бавното ѝ потушаване доставяше на Ейнар огромно удоволствие. За дълъг период от време светлината беше изчезнала напълно, но когато здравето му го предаде и той се оказа прикован в затвора на собственото си тяло, нещо се промени. Хелга продължаваше да бъде все така смачкана, но в последно време в очите ѝ проблясваше съпротива. Не много, но достатъчно, за да го дразни.
Погледна към сватбената снимка, която Хелга беше окачила на стената над бюрото. Тя грееше насреща му от черно-белия портрет, потънала в щастливо неведение за живота, който я очакваше с облечения с фрак мъж до нея. По онова време той беше красив. Висок, рус, с широки рамене и уверен син поглед. Хелга също бе светла. Сега беше посивяла, но тогава имаше дълга руса коса, прибрана отзад и увенчана с воал и корона от мирта. Да, още тогава беше привлекателна, но Ейнар смяташе, че се е разхубавила по-късно, когато той я оформи така, както му харесваше на него. Една ваза беше по-красива счупена, отколкото цяла, а Хелга се напука без кой знае какво усилие от негова страна.
Протегна се към дистанционното, но големият корем му пречеше. Изпитваше омраза към тялото си. Беше се превърнал в нещо, което нямаше и най-малка прилика с някогашния му вид. Но когато затвореше очи, веднага се преобразяваше в младия си аз. Усещаше всичко точно както едно време: гладката кожа на жените, допира до лъскавите им, дълги коси, дъхът в ухото му, звуците, които го възбуждаха и стопляха. Спомените го освобождаваха от затвора на спалнята, където тапетите бяха избелели, а пердетата не бяха сменяни от няколко десетилетия. Спалнята, чиито стени ограждаха безполезното му тяло.
Юнас понякога му помагаше. Слагаше го да седне в инвалидната количка и внимателно го сваляше до долния етаж с помощта на рампата, инсталирана на стълбите. Юнас беше силен, толкова, колкото някога и самият Ейнар. Но кратките разходки навън не му носеха кой знае какво. Когато беше на открито, спомените му като че ли изтъняваха и се разтваряха във въздуха. Сякаш слънцето в лицето му го караше да забравя. Така че предпочиташе да стои горе. Където можеше да поддържа спомените живи.
* * *
Светлината в кабинета ѝ беше слаба, въпреки че беше сутрин. Ерика седеше и се взираше пред себе си, без да може да свърши нещо. Вчерашният ден напомняше за себе си: мракът в мазето, стаята с резето. Не можеше да спре да мисли и за това, което Патрик ѝ бе разказал за Виктория. Ерика бе следила усърдните опити на мъжа си и колегите му да открият изчезналото момиче и сега, след тази развръзка, се чувстваше раздвоена. Сърцето ѝ се късаше, като си помислеше каква загуба за семейството и приятелите е смъртта на Виктория. Но пък ако никога не я бяха открили? Как един родител би могъл да живее така?
Четири други момичета все още бяха в неизвестност. Изчезнали безследно. Може би бяха мъртви и нямаше да бъдат намерени. Семействата им живееха със загубата денонощно, чудеха се и се измъчваха, продължаваха да се надяват, макар да подозираха, че няма смисъл. Ерика настръхна. Внезапно ѝ стана студено и отиде да си обуе чифт вълнени чорапи. Реши да не обръща внимание на бъркотията в спалнята. Леглото не беше оправено, а тук-там имаше захвърлени дрехи. На нощното шкафче стояха празни чаши, зъбният протектор на Патрик лежеше и събираше бактерии, а нейната страна беше осеяна с шишенца незерил. Откакто забременя с близнаците, бе станала сериозно зависима от спрея за нос, а подходящият момент да го спре все не идваше. Беше пробвала няколко пъти и знаеше, че това означава тридневен ад, през който едва можеше да диша. Накрая отново посягаше към спрея. Наистина разбираше колко трудно трябва да е да спреш цигарите и още по-трудно наркотиците, щом тя самата не можеше да се откъсне от нещо толкова банално като зависимостта от спрей за нос.