Опита да диша дълбоко, пое колкото се може повече от застоялия въздух в малката си стая и принуди пулса си да се успокои. През годините бе научила много за справянето с тревожността и знаеше, че трябва да овладее пристъпа веднага, без помощ от терапевти или лекарства. В началото пиеше всички хапчета, които ѝ даваха, поглъщаше всичко, което можеше да я накара да изчезне в мъглата на забравата, където не виждаше злото. Но когато кошмарите започнаха да си проправят път през мъглата, спря да взима лекарства. Най-добре се справяше с кошмарите, когато умът ѝ беше бистър. Ако изгубеше контрол, можеше да се случи какво ли не. Всичките ѝ тайни можеха да излязат наяве.
Най-старите изрезки бяха започнали да пожълтяват. Бяха прегънати и намачкани, след като дълго бяха стояли натъпкани в малката кутия, която бе успяла да скрие под леглото си. Когато беше ден за чистене, криеше кутията под дрехите си.
Погледът ѝ се плъзгаше по буквите. В действителност нямаше нужда да ги чете. Знаеше текстовете наизуст. Не бе прочела достатъчно пъти единствено най-новите статии и те все още не зазвучаваха автоматично в главата ѝ, за разлика от останалите. Прокара ръка по късата си прическа. Беше отрязала дългата си коса още първата година в затвора. Не знаеше защо точно. Може би това беше начин да сложи точка на миналото. Ула сигурно имаше хубава теория, но Лайла не я беше питала. Нямаше причина да рови в неща, които се отнасяха до собствения ѝ живот. До голяма степен знаеше защо нещата се бяха стекли по този начин. И криеше в себе си всички отговори.
Като говореше с Ерика, си играеше с огъня. Никога не би потърсила някого сама, но се случи така, че Ерика се обади отново точно когато Лайла бе добавила нова изрезка към колекцията си и бе по-ранима от обикновено. Нямаше ясни спомени от тогава. Помнеше само, че за своя изненада беше приела предложението за посещение.
Ерика дойде още същия ден. И въпреки че тогава, както и сега, Лайла не знаеше дали някога би могла да отговори на въпросите ѝ, тя все пак се срещна с нея, изслуша я и двете разговаряха. Понякога, след като Ерика си тръгнеше, Лайла усещаше да я осенява тревожното прозрение, че трябва да разкаже на някого за злото и че Ерика вероятно е правилният човек, който да съхрани историята ѝ. Но беше трудно да отвори вратата, която бе стояла заключена толкова дълго.
Въпреки това очакваше с нетърпение посещенията. Ерика задаваше същите въпроси като всички останали, но го правеше по различен начин. Не с жадно за сензации любопитство, а с искрен интерес. Може би затова Лайла продължаваше да се среща с нея. Или защото това, което носеше в себе си, трябваше да излезе навън; защото започваше да се страхува какво би станало в противен случай.
Утре сутринта Ерика щеше да дойде отново. Когато персоналът ѝ съобщи, че тя е помолила за ново посещение, Лайла просто кимна.
Постави изрезките обратно в кутията. Сгъна ги по същия начин като преди, за да не се получат нови гънки, след което затвори капака. Сърцето ѝ отново биеше спокойно.
* * *
Патрик отиде до принтера и взе листовете с треперещи ръце. Гаденето идваше и си отиваше на вълни и той бе принуден да спре за миг, преди да продължи по тесния коридор към кабинета на Мелберг. Вратата беше затворена и той почука.
– Какво има? – чу се раздразненият глас на Мелберг.
Тъкмо се беше върнал от така наречената си разходка и Патрик подозираше, че вече се е приготвил за дрямка.
– Патрик е. Получих доклада на Педерсен и си помислих, че ще искаш да научиш резултатите от аутопсията.
Патрик устоя на импулса да отвори вратата без предупреждение. Веднъж го бе направил и бе заварил шефа си да похърква само по чифт износени слипове. Това беше от грешките, които човек прави веднъж в живота си.
– Влизай – каза Мелберг след малко.
Когато Патрик влезе, началникът му седеше и разместваше листовете хартия върху бюрото си, за да изглежда, че е бил особено зает. Патрик седна на стола срещу него и Ернст веднага стана от мястото си под бюрото, за да го поздрави. Кучето беше кръстено на един бивш, починал колега. Макар Патрик да не обичаше да говори лошо за мъртвите, кучето беше значително по-симпатично от съименника си.
– Здрасти, приятел – каза той и почеса Ернст, който изскимтя щастливо.
– Лицето ти е бяло като чаршаф – каза Мелберг, което беше необичайно наблюдателна забележка от негова страна.
– Да, четивото не е приятно – каза Патрик и остави разпечатания доклад пред Мелберг. – Искаш ли да го прочетеш, или да ти го преразкажа?
– Давай – каза Мелберг и се облегна назад в стола си.