– Да, но в момента е страшно дразнещо – каза Паула. – В това с езика има нещо познато...
– Ще се сетиш по-късно, като спреш да мислиш за това – каза Рита успокоително.
– Ммм – отговори Паула, но Мелберг видя, че продължава да рови в паметта си. – Чудя се дали не е нещо, което съм чела в някой стар доклад. Може ли после да мина за малко през участъка?
– Наистина ли е добра идея да ходиш там с Лиса в този студ? Пък и без това си твърде уморена, за да работиш – възрази Рита.
– Все едно е дали ще съм изморена тук или там – каза Паула. – А може би Лиса може да остане при теб? Няма да се бавя много, само ще погледна набързо в архива.
Рита измърмори нещо неразбираемо в отговор, но Мелберг знаеше, че тя няма да има нищо против да гледа Лиса, въпреки че имаше риск малката да се разреве. Стори му се, че Паула придоби малко по-свеж вид само при мисълта да отиде в управлението.
– Докато съм там, бих искала да погледна доклада от аутопсията – каза тя. – Надявам се, че може, въпреки че официално съм в майчинство?
Мелберг изсумтя. Нямаше значение дали е в майчинство, или не. Нямаше представа как стоят нещата формално, но ако трябваше да следва всички правила и разпоредби за работните места като цяло и за полицейската професия в частност, нямаше да може да свърши кой знае каква работа.
– Аника го сложи при останалите материали от разследването. Просто я помоли, като пристигнеш.
– Добре, тогава ще се освежа малко, след което тръгвам.
– Но първо ще ядеш – каза Рита.
– Добре, мамо.
От печката се носеха миризми, които караха корема на Мелберг да къркори шумно. Ястията на Рита биеха почти всичко, което беше опитвал. Единственият проблем беше, че се стискаше откъм десерти. Затова Мелберг задоволяваше нуждите си със захарните кифли в пекарната. Днес вече ходи там веднъж, но може би можеше да намине още един път на връщане в управлението. Никое ядене не беше завършено без нещо сладко за финал.
* * *
Йоста вече не искаше кой знае какво от живота. Ако главата и краката ти са топли, бъди доволен, казваше дядо му. Сега Йоста започваше да разбира какво е имал предвид – въпросът беше да нямаш твърде високи изисквания. А откакто се видя с Ева след странните събития миналото лято, той бе наистина доволен от живота. Впоследствие Ева се върна обратно в Гьотеборг и известно време Йоста се притесняваше, че отново ще изчезне, че няма да поддържа връзка с някакъв дъртак, при когото бе живяла само за кратко, и то като много малка. Но тя се обаждаше от време на време, а когато идваше на гости на майка си във Фелбака, винаги посещаваше и него. Естествено, чувстваше се уязвима след това, което преживя, но всеки следващ път, когато се видеха, изглеждаше по-силна. Йоста искаше от сърце раните ѝ да заздравеят и един ден да се върне и вярата ѝ в любовта. Може би щеше да си намери нов мъж и отново да стане майка? И може би, с малко късмет, Йоста щеше да има възможността да се изявява като дядо и да глези мъничето. Това беше най-голямата му мечта: да върви сред малиновите храсти в градината заедно с внучето си, което да го следва с несигурни стъпки, пъхнало пръст в ръката му, и да му помага да бере сладките плодове.
Но стига блянове. Трябваше да се концентрира върху разследването. Настръхна, щом се сети за това, което Патрик му бе казал за раните на Виктория, но побърза да отпрати неприятните мисли. Не биваше да се оставя да го завладеят. Беше виждал достатъчно гадости през годините като полицай и макар това да надминаваше всичко останало, принципът си оставаше същият: трябваше просто да си свърши работата.
Прегледа доклада, който бе изровил, и се замисли. След малко се изправи и отиде до кабинета на Патрик, който се намираше до неговия.
– Юнас съобщи за обира само няколко дни преди изчезването на Виктория. И един от откраднатите медикаменти е кетамин. Бих могъл да отида до Фелбака и да говоря с него, докато вие с Мартин сте в Гьотеборг.
Видя погледа на Патрик и макар да се почувства леко обиден, можеше да разбере учудването му. Не винаги се бе проявявал като най-работливия полицай в управлението и в интерес на истината и сега не беше такъв. Но притежаваше нужния капацитет, а и в последно време в него се бе зародило ново чувство. Искаше Ева да се гордее с него. Освен това съчувстваше на семейство Халберг, на чиято агония беше свидетел през последните няколко месеца.
– Безспорно изглежда, че може да има връзка. Браво, че се сети – каза Патрик. – Но сам ли искаш да отидеш? Можем да го направим заедно утре сутринта.
Йоста махна с ръка.
– Не, аз ще се погрижа. Не е кой знае какво, пък така и така аз приех жалбата. Успех в Гьотеборг.