– А за хора?
– Всъщност не знам. Трябва да питаш някой хирург или анестезиолог. Те сигурно ще могат да ти дадат точна информация. Аз ходих на няколко курса по обща медицина, но това беше преди много години. Познавам животните, не хората. Но защо се интересуваш точно от кетамина?
Йоста се поколеба. Не знаеше дали е редно да му каже и по този начин да разкрие защо всъщност бе дошъл. Същевременно беше любопитен да види как ще реагира Юнас. Ако противно на очакванията той самият беше използвал кетамина, съобщавайки за кражбата, за да отклони подозренията от себе си, може би това щеше да си проличи по изражението му.
– Получихме резултатите от аутопсията – каза той накрая. – В кръвта на Виктория е имало следи от кетамин.
Юнас се сепна и го погледна едновременно изненадано и ужасено.
– Искаш да кажеш, че кетаминът от клиниката ми може да е бил използван от похитителя?
– Не мога да кажа, но като се има предвид, че кражбата е извършена точно преди изчезването на Виктория, близо до мястото, където е видяна за последно, този вариант не е изключен.
Юнас поклати глава.
– Това е просто ужасно.
– И нямаш никакви подозрения кой може да е крадецът? Не забеляза ли нещо подозрително в дните преди и след инцидента?
– Не, нямам представа. Както казах, за пръв път се случва нещо такова. Винаги много съм внимавал да заключвам всичко.
– И не вярваш, че някое от момичетата...?
Йоста кимна по посока на конюшнята.
– Не, наистина. Може някой път тайно да са пробвали домашен алкохол и сигурно са пушили по една-две цигари. Но далеч не са врели и кипели дотолкова, че да знаят, че ветеринарите разполагат с наркотични вещества, които могат да се ползват като дрога. Говори с момичетата, ако искаш, но ти гарантирам, че никоя от тях дори не е чувала да се говори за такова нещо.
– Сигурно е така – измърмори Йоста.
Не се сещаше какво друго да попита и Юнас, изглежда, видя колебанието му.
– Интересува ли те още нещо? – попита той и се усмихна криво. – Ако не, може да поговорим някой друг път. Скоро трябва да се заема със следващия пациент. Танцуващата мишка Нели е яла нещо неподходящо.
– Уф, не разбирам как хората могат да си взимат такива домашни любимци – каза Йоста и се намръщи.
– Само да знаеше... – каза Юнас и стисна здраво ръката му за сбогом.
Удевала, 1968
Още в началото разбра, че не всичко е наред. Сякаш нещо липсваше. Лайла не можеше да определи какво точно и като че ли само тя го забелязваше. Отново и отново се опитваше да поговори с Владек за това и да му предложи да заведат малката на лекар. Но той не я слушаше. Все пак дъщеря им бе толкова сладка и спокойна. Нямаше ѝ нищо.
Но знаците ставаха все по-ясни. В изражението на момичето се четеше единствено сериозност. Лайла чакаше ли, чакаше първата усмивка, която така и не дойде. Дори Владек започна да осъзнава, че нещо не е както трябва, но никой не ги взе на сериозно. В детския здравен център ѝ казаха, че при всяко дете било различно, че нямало точен модел. Но тя беше сигурна. На дъщеря им завинаги щеше да ѝ липсва нещо.
Момичето никога не плачеше. Понякога Лайла трябваше да се въздържа да не я ощипе или разтърси, каквото и да е, само и само да предизвика някаква реакция. Когато беше будна, дъщеря им лежеше мълчаливо и наблюдаваше света с поглед, изпълнен с толкова мрак, че Лайла настръхваше. Това бе древен мрак, който струеше не само от очите, ами от цялото ѝ тяло.
Майчинството далеч не се оказа това, което Лайла очакваше. Представата, която си бе изградила, чувствата, които мислеше, че ще изпитва, докато детето лежи в скута ѝ – нищо от това не съвпадаше с реалността. Подозираше, че причината е в детето, но все пак тя му беше майка. А работата на майките е да защитават децата си независимо от всичко.
Да се возиш с Патрик, винаги беше опасно. Мартин се държеше здраво за дръжката на пасажерската врата и редеше молитва след молитва, въпреки че не беше ни най-малко религиозен.
– Обстановката по пътищата днес е добра – каза Патрик.
Подминаха църквата в Квиле и той намали скоростта, докато караха през малкото градче. Но скоро отново настъпи газта и при острия завой два километра по-нататък Мартин така се притисна до вратата, че бузата му се допря до студения прозорец.
– Патрик, трябва да престанеш да даваш газ на завоите! Няма значение как те е учил инструкторът едно време, така не се кара.
– Карам отлично – измърмори Патрик, но поотпусна педала за газта.
Вече бяха водили този спор и сигурно щяха да го водят още много пъти.
– Как е Тюва? – попита той след малко и Мартин забеляза с периферното си зрение как Патрик го поглежда предпазливо.