Искаше му се хората да не се притесняваха толкова. Нямаше проблем да попитат, даже напротив. Това показваше, че им пука за него и Тюва. Въпросите не правеха нещата по-лоши, та нали най-лошото вече се беше случило. Не отваряха нови рани, това си бяха същите рани, които се отваряха всяка вечер, когато слагаше дъщеря си да легне, а тя го питаше за мама. Или когато самият той си лягаше от своята страна на леглото, до празното място на Пия. Или всеки път, когато извадеше мобилния си, за да се обади у дома и да пита дали да купи нещо, само за да осъзнае, че жена му никога вече няма да вдигне телефона.
– Мисля, че е добре. Пита за Пия, естествено, но най-вече иска да ѝ разказвам за нея. Изглежда е приела, че майка ѝ я няма. В това отношение децата са по-мъдри от нас, струва ми се.
Той замълча.
– Дори не мога да си представя какво бих правил, ако Ерика беше умряла – каза Патрик тихо.
Мартин разбра, че колегата му мисли за случилото се преди две години, когато не само Ерика, ами и тогава още неродените им близнаци за малко да загинат в автомобилна катастрофа.
– Не знам дали бих могъл да продължа да живея.
Гласът на Патрик потрепери при спомена за деня, когато едва не изгуби съпругата си.
– Да, би могъл – каза Мартин и се загледа в снежния пейзаж, покрай който минаваха. – Хората се справят. А и винаги има за какво да се живее. Ти щеше да имаш Мая. Сега Тюва е всичко за мен, а Пия живее в нея.
– Мислиш ли, че някога ще срещнеш друга жена?
Мартин забеляза, че Патрик зададе въпроса малко неохотно, сякаш имаше чувството, че е забранено да пита нещо такова.
– В момента ми се струва немислимо, но почти толкова немислимо ми се струва и да живея сам до края на живота си. Всяко нещо с времето си. Сега съм изцяло зает с опитите да намеря баланс в живота за себе си и Тюва. Учим се как да запълним дупките, оставени от Пия, доколкото е възможно. А и не само аз трябва да съм готов. Тюва също трябва да е подготвена да допусне друг човек в семейството.
– Звучи разумно – каза Патрик, след което се засмя. – Освен това в Танум не са останали много момичета. Ти успя да свалиш повечето, преди да срещнеш Пия. Така че трябва да разшириш района на търсене, ако не искаш да повтаряш.
– Ха-ха, много смешно.
Мартин усети, че се изчервява. Патрик преувеличаваше, но имаше известно право. Мартин не беше традиционен красавец, но благодарение на комбинацията от момчешки чар, рижа коса и лунички момичетата открай време си падаха по него. Но когато срещна Пия, сложи край на флиртовете. Откакто беше с нея, дори не беше поглеждал друга жена. Обичаше я ужасно много и тя му липсваше всяка една секунда.
Внезапно се почувства неспособен да говори повече за нея. Болката го прониза силно и безмилостно, така че побърза да смени темата. Патрик разбра намека и през останалата част от пътуването до Гьотеборг двамата обсъждаха единствено спорта.
* * *
Ерика се поколеба за миг, преди да звънне на вратата. Винаги беше трудно да намери правилния подход, когато ѝ предстоеше разговор с роднина на някой от замесените в даден случай, но майката на Мина звучеше спокойно и дружелюбно по телефона. Не говореше с острия, скептичен тон, който Ерика често чуваше, когато искаше да интервюира някого във връзка с книгите си. А сега дори не ставаше дума за отдавна приключил случай, а за все още неразрешен такъв.
Натисна звънеца. Скоро отвътре се чуха стъпки и вратата се открехна.
– Здрасти – каза Ерика. – Анете?
– Казват ми Нетан – отговори жената и отстъпи встрани, за да ѝ направи път.
Тъжно, помисли си Ерика, щом влезе в антрето. Както жената, така и апартаментът имаха тъжен вид, което не се дължеше единствено на изчезването на Мина. Жената пред нея като че ли отдавна бе загубила надежда, пречупена от разочарованията, които ѝ бе поднесъл животът.
– Влизай – каза Нетан и я поведе към всекидневната.
Навсякъде имаше разхвърляни вещи, които сякаш случайно се бяха оказали на едно или друго място и после никой не ги бе прибрал. Нетан погледна нервно купчината дрехи на дивана и просто я бутна на пода.
– Мислех да разтребя... – каза тя, но остави изречението да се разтвори във въздуха.
Ерика крадешком хвърли поглед към майката на Мина и седна на ръба на дивана. Нетан беше почти десет години по-млада от нея, но изглеждаше състарена. Кожата ѝ имаше сивкав оттенък, вероятно заради цигарите, а косата ѝ беше рошава и без блясък.
– Само се чудя... – каза Нетан и се загърна по-плътно със степаната си жилетка. Явно се опитваше да събере смелост да попита нещо. – Извинявай, малко съм нервна. Тук не идват често известни хора. Всъщност никога, като се замисля.