– Да, чух, че малката не те щади. Надявам се, че си тук само на приятелско посещение и не се изморяваш и с мисли за работата.
Йоста я поведе нежно, но непоколебимо към стола до прозореца.
– Седни. Кафе.
Наля една чаша и я остави на масата, после сервира и на себе си и седна срещу Паула.
– Ами по малко и от двете, може да се каже – отговори тя на предния му въпрос и отпи от кафето.
Струваше ѝ се странно, че е излязла навън сама, но също така беше хубаво за малко да се почувства като стария си аз.
Между веждите на Йоста се появи гънка.
– Държим фронта.
– Знам, че е така. Но преди малко Бертил каза нещо, което разбуди някои спомени. Или по-точно ме накара се почувствам така, сякаш има нещо, което трябва да си спомня.
– Какво имаш предвид?
– Разказа ми за резултатите от аутопсията. И онова с отрязания език ми се струва познато. Не знам къде може да съм го чувала, затова мислех да се поразровя в архива и да видя дали паметта ми няма да се раздвижи. За жалост, мозъкът ми не е това, което беше. Очевидно приказките, че главата ти се пълни с каша, когато кърмиш, не са мит. Вече едва се справям с дистанционното.
– Да, леле, знам как е с хормоните. Спомням си когато Май-Брит...
Той извърна поглед и се загледа през прозореца. Паула разбра, че Йоста мисли за детето, което той и съпругата му бяха изгубили, както и че знае, че тя знае. Затова го остави да поседи тихо, заровен в спомените.
– И нямаш представа за какво става дума? – каза той накрая и отново погледна към Паула.
– Не, за съжаление – въздъхна тя. – Би било по-просто, ако поне знаех откъде да започна да търся. Все пак архивът не е много малък.
– Безцелното ровене в докладите ми звучи като мъчна работа – каза Йоста.
Паула направи гримаса.
– Знам. Така че най-добре да се залавям.
– Сигурна ли си, че вместо това не е по-добре да си седиш вкъщи, да почиваш и да се грижиш за себе си и Лиса?
– Ако щеш вярвай, но всъщност тук ще си почина повече, отколкото вкъщи. А и е хубаво за разнообразие да облека нещо различно от пижама. Благодаря за кафето!
Паула се изправи. В днешно време почти всичко се архивираше дигитално, но материалите от стари разследвания се пазеха в хартиен формат. Ако разполагаха с нужните ресурси, сигурно всичко би могло да се сканира и да се побере на един-единствен харддиск, вместо да заема цяла стая в мазето. Но ресурси нямаше и въпросът беше дали изобщо някога щеше да има.
Паула слезе по стълбите, отвори вратата и за миг се спря на прага. Боже господи, колко много хартия. Беше дори повече, отколкото си спомняше. Разследванията бяха архивирани по години и за да има някаква стратегия в търсенето, тя реши да започне с най-старите. Уверено вдигна първата кутия и седна с нея на пода.
Час по-късно едва беше стигнала до средата и започна да осъзнава, че проектът ѝ може да се окаже толкова времеемък, колкото и безплоден. Не стига, че не беше сигурна какво точно търси, ами дори не знаеше дали ще го намери в тази стая. Но откакто започна работа в управлението, бе прекарала доста време в четене на архивни материали. Отчасти от собствен интерес, отчасти за да е наясно с историята на престъпността в района. Така че най-логично беше това, което се опитваше да си спомни, да се намира именно тук.
Прекъсна я почукване на вратата, след което на прага се показа Мелберг.
– Как върви? Рита се обади и ме помоли да видя как си и да ти предам, че с Лиса всичко е наред.
– Чудесно. Аз също съм добре. Но предполагам, че не за това питаш?
– Не, ами...
– За жалост, не съм стигнала далеч, а и не се сещам какво трябва да търся. Почти започвам да се чудя дали не си въобразявам. Може би преумореният ми мозък си прави шеги.
Разочарована, тя прибра небрежно тъмната си коса на опашка, ползвайки ластика, който носеше на китката си.
– Не, не си въобразяваш – каза Мелберг. – Ти имаш интуиция, а човек трябва да разчита на инстинктите си.
Паула го погледна изненадано. Подкрепа и похвала от Бертил. Днес трябваше да си купи лотариен билет.
– Да, сигурно си прав – каза тя и подреди листовете в папката в спретната купчинка. – Нещо ме гложди, така че ще продължа още известно време.
– Имаме нужда от всякакви възможни идеи. В момента не разполагаме с нищо. Патрик и Мартин са в Гьотеборг и разговарят с някакъв тип, който ще гадае кой е извършителят, като гледа в някаква мисловна кристална топка.
Мелберг си придаде важно изражение и продължи с преправен глас:
– Смятам, че убиецът е между двайсет и седемдесетгодишен, вероятно мъж или жена, и живее в апартамент или може би вила. Лицето е ходило на едно или повече пътувания до чужбина, пазарува най-вече в Ика или Консюм13, в петък яде такос и винаги гледа Let’s dance14.