– Мама и нейният какво?
Имаше чувството, че ще получи мигрена. Денят ставаше все по-лош.
– Сигурно е приятен човек. Е, с какъв експерт ще се срещате?
Патрик се облегна вяло на колата и се предаде.
– Ще се видим с експерт, който може да изготви психологически профил на престъпника.
– Профайлър?
Очите на Ерика светнаха. Патрик въздъхна.
– Не, не бих го нарекъл така.
– Окей, ще дойда с вас – каза Ерика и тръгна към колата си.
– Не, значи... – викна Патрик след нея, но Мартин го прекъсна.
– По-добре се откажи, нямаш шанс. Нека дойде. Както каза, и преди ни е помагала, а и като е с нас, ще можем да я държим под око. Три глави са по-добри от две.
– Да, но все пак – измърмори Патрик, отвори вратата и седна зад волана. – На всичкото отгоре не научихме нищо полезно от майката на Мина.
– Не, но може би Ерика е научила – каза Мартин.
Патрик го зяпна. После запали двигателя и рязко потегли.
* * *
– Как ще я облечем за погребението?
Въпросът на мама проряза Рики като с нож. Не мислеше, че болката може да стане по-голяма, но мисълта как спускат ковчега на Виктория във вечен мрак така го ужаси, че му се прииска да изкрещи.
– Да, трябва да изберем нещо хубаво – каза Маркус. – Може би онази червена рокля, която толкова харесваше.
– Тогава Виктория беше на десет – каза Рики.
Въпреки мъката не можа да не се усмихне на невероятно лошото усещане за време, което имаше баща му.
– А, толкова отдавна ли беше?
Маркус се изправи и започна да слага чиниите в миялната, но спря, преди да е свършил, върна се и отново седна. Така беше с всички им. Опитваха се да вършат всекидневни неща, просто по навик, но им липсваше енергия. Нищо не успяваха да докарат докрай. А сега се налагаше да вземат редица решения за погребението и помена, въпреки че не можеха да решат дори какво да ядат за закуска.
– Вземете черната. От Филипа К15 – каза Рики.
– За коя говориш? – попита Хелена.
– Онази, която ти и татко смятахте, че е твърде къса за навън. Виктория я обичаше. И не изглеждаше зле с нея. Беше красива.
– Наистина ли мислиш така? – каза Маркус. – Черно... Толкова е потискащо.
– Виктория се чувстваше хубава с нея – каза Рики. – Не помните ли? Спестява половин година, за да си я купи.
– Прав си. Разбира се, че ще е облечена с черната рокля – каза Хелена и го погледна умолително. – Ами музика? Каква музика да изберем? Дори не знам какво слушаше...
Тя избухна в плач и Маркус я погали неловко по ръката.
– Some die young на Лалех и Beneath your beautiful на Лабринт. Това са две от любимите ѝ песни. И са подходящи.
Рики бе принуден да взема всички решения и това изцеждаше силите му. Плачът бе на път да го задави. Проклетият плач, който винаги беше там.
– А с какво да почерпим гостите?
Още един блуждаещ въпрос. Ръцете на мама се движеха неспокойно по кухненската маса. Пръстите ѝ бяха тънки и бледи.
– Тортени сандвичи16. Виктория имаше пенсионерски вкус за храна. Не помните ли, че това беше любимото ѝ ядене?
Гласът му секна. Знаеше, че не е справедлив. Естествено, че помнеха. Помнеха безкрайно повече неща от него, а и спомените им се простираха до по-назад във времето. Сигурно бяха толкова много, че родителите му не можеха да се ориентират. Той просто трябваше да им помогне да го направят.
– И юлмуст17. Виктория можеше да изпие литри. В магазините би трябвало още да има. Нали още се продава?
Той се замисли дали наскоро е виждал напитката по рафтовете, но не можа да си спомни и почти се паникьоса. Изведнъж това му се стори като най-важното нещо на света: да намерят юлмуст и да го сервират на погребението.
– Напълно съм сигурен, че още го има – каза татко и докосна ръката му успокоително. – Идеята е много добра. Всичко, което каза, е отлично. Ще вземем черната рокля. Мама знае къде е окачена и може да я изглади. Ще помолим леля Анели да направи тортени сандвичи. Тя ги прави много добре, а Виктория много ги обичаше. Мислехме да направим за абитуриентското ѝ изпращане през лятото... – Татко като че ли изгуби нишката за миг. – Както казах, знам, че още продават юлмуст. Ще купим, ще се получи много добре. Всичко ще се получи много добре.
Не, изобщо няма да е добре, искаше му се на Рики да изкрещи. Седяха и обсъждаха как сестра му ще бъде положена в ковчег и заровена в земята. Вече нищо нямаше да бъде добре.
Тайната, която пазеше, го измъчваше все повече. Струваше му се, че му личи, че крие нещо, но родителите му изглежда не забелязваха нищо. Просто седяха с празни погледи в малката кухня с класическите пердета на червени боровинки, които майка му намираше за толкова хубави, докато той и Виктория се опитваха да я накарат да ги смени.