– Може ли? Дааа!
Момчетата заподскачаха от щастие и Катарина поклати глава.
– Оправи им деня. Даже цялата година, струва ми се. Но чухте какво каза Йоста. Може да погледнете белезниците и радиостанцията само ако ни оставите да поговорим, така че отивайте да гледате филма, а ние ще ви викнем, като приключим.
– Окей... – казаха двете момчета и тръгнаха към стаята, хвърляйки последен възхитен поглед към Йоста.
– Извинявам се за разпита, на който те подложиха – каза Катарина и го поведе към кухнята.
– На мен ми е приятно – каза Йоста и я последва. – Човек трябва да се радва на тези неща, докато може. След десет години може би ще ми викат „проклето ченге“, като ме видят на улицата.
– Ох, не говори така. Отсега ме е страх с какви изкушения ще се сблъскат като тийнейджъри.
– Всичко е наред. С мъжа ти ще се справите. Имате ли други деца?
Йоста се настани до масата. Кухнята изглеждаше малко поостаряла, но беше светла и уютна.
– Не, само Адам. Но ние... ами, разделихме се, когато Адам беше на една, а баща му не е много заинтересуван от това да бъде част от живота му. Има си нова жена и нови деца и любовта му очевидно не стига за още. През редките случаи, когато ходи у тях, Адам се чувства така, сякаш пречи.
Досега бе седяла с гръб към Йоста, сипвайки кафе в машината, но сега се обърна и сви рамене извинително.
– Съжалявам, че се разприказвах така. Понякога горчивината просто се излива навън. Но двамата се справяме добре. Ако баща му не вижда, че Адам е фантастично малко момче, той губи.
– Няма нужда да се извиняваш – каза Йоста. – Звучи така, сякаш имаш всички основания да си разочарована.
Ама че глупаци бяха някои хора, помисли си той. Как можеше просто да захвърлиш едно дете и да се посветиш изцяло на следващата партида? Той погледна Катарина, докато тя сервираше чашите за кафе. Жената излъчваше приятно спокойствие и по негова преценка беше около трийсет и пет годишна. Спомняше си от жалбата, че е начална учителка, и сега, като я гледаше, имаше усещането, че е талантлива и харесвана от учениците.
– Не вярвах, че ще реагирате – каза тя и седна, след като сипа кафе и остави на масата кутия с бисквити. – Но това не е оплакване. Когато Виктория изчезна, разбрах, че трябва да се съсредоточите върху това.
Тя вдигна подканващо кутията и Йоста си взе три бисквити. Овесени. След двойните бисквити с пълнеж „Балерина“, тези му бяха любимите.
– Да, разбира се, този случай отнема по-голямата част от времето ни. Но въпреки това трябваше да се заема с жалбата ти по-рано, така че моля за извинение, че се наложи да чакаш.
– Сега си тук – каза тя и също си взе бисквита.
Йоста ѝ се усмихна с благодарност.
– Можеш ли да ми разкажеш какво си спомняш за случилото се и защо реши да го съобщиш в полицията?
– Да... – каза тя, като провлачи думата и сбърчи чело. – Първото, което забелязах, бяха няколко следи от обувки в градината. Моравата ми се превръща в кална локва, когато навън е мокро, а в началото на есента валя страшно много. Няколко сутрини виждах отпечатъци в калта. Бяха големи, затова предположих, че са оставени от мъж.
– А после си видяла отвън да стои човек?
Катарина отново свъси вежди.
– Да, мисля, че се случи две седмици, след като забелязах следите за пръв път. Известно време си мислех, че може да е бил Матиас, таткото на Адам, но не ми се струваше особено вероятно. Защо му е да се промъква около къщата, след като почти не иска да ни вижда? Освен това човекът пушеше, а Матиас не е пушач. Не знам дали го споменах, но намерих и фасове по земята.
– Случайно да си запазила някои от тях? – попита Йоста, макар да осъзнаваше, че шансът е минимален.
Катарина направи гримаса.
– Мисля, че успях да почистя почти всички. Не исках Адам да се добере до тях. Естествено, може да съм пропуснала някой, но...
Тя посочи навън към градината и Йоста разбра какво имаше предвид. Снегът покриваше поляната като дебело одеяло. Той въздъхна леко.
– Успя ли да видиш как изглежда човекът отвън?
– За жалост, не. Всъщност видях най-вече пламъка на цигарата. Вече си бяхме легнали, но Адам се събуди и беше жаден, така че слязох в кухнята на тъмно, за да му налея чаша вода. Тогава видях пламъчето в градината. Някой стоеше там и пушеше, но видях единствено силует.
– Но все пак смяташ, че е бил мъж?
– Да, ако е бил същият човек, който е оставил отпечатъците. И като се замисля, изглеждаше доста висок.
– Ти направи ли нещо? Показа ли по някакъв начин, че си го видяла?