– Не, единственото, което направих, беше да се обадя в полицията. Все пак беше неприятна случка, макар и да не се почувствах пряко заплашена. Но после Виктория изчезна и ми беше трудно да мисля за нещо друго. А и оттогава насетне не съм виждала нищо съмнително.
– Ммм... – каза Йоста, проклинайки се, че не е прегледал жалбата по-рано, за да направи връзката.
Но нямаше смисъл да съжалява за отминали неща. Просто трябваше да направи каквото може. Изправи се.
– Да ти се намира лопата за сняг? Все пак ще изляза навън и ще потърся някой от фасовете.
– Разбира се, в гаража е. Можеш направо да почистиш и алеята, както си тръгнал.
Йоста се обу, облече си якето и отиде в гаража. Вътре беше чисто и подредено, а лопатата стоеше облегната на стената точно до вратата.
Щом излезе отвън, той се спря и се замисли за миг. Беше глупаво да се поти ненужно, затова трябваше да започне от правилното място. Катарина беше отворила вратата на верандата и той я попита:
– Къде бяха повечето фасове?
– Там вляво, близо до стената.
Йоста кимна и закрачи през снега към мястото, което тя сочеше. Снегът беше тежък и той усети болка в гърба още при първото загребване.
– Сигурен ли си, че не искаш аз да го направя? – попита Катарина загрижено.
– Да, полезно е за старото ми тяло да поработи малко.
Видя как момчетата го гледат с любопитство през прозореца и им помаха, преди да продължи да гребе. Почиваше си между напъните, но след малко вече беше почистил около един квадратен метър. Клекна и огледа земята внимателно, но видя единствено замръзнала кал и малко трева. След миг обаче присви очи. От земята се подаваше нещо жълто точно в края на разчистената площ. Той внимателно махна снега, останал отгоре. Цигарен фас. Издърпа го предпазливо и се изправи, а гърбът отново го заболя. Огледа фаса. После вдигна глава и погледна натам, накъдето бе убеден, че е гледал и човекът, стоял на това място преди няколко месеца. Защото точно оттук, от градината на Катарина, се разкриваше прекрасна гледка към къщата на Виктория. И към нейния прозорец на втория етаж.
19 Разговорно наименование на град Сундбюбери, намиращ се близо до Стокхолм. Кварталът във Фелбака носи същото име. – Б. пр.
Удевала, 1971
Бе изпитала смесени чувства, когато откри, че отново е бременна. Може би не беше подходяща за майка, може би бе неспособна да изпитва към децата си тази любов, която се очакваше от нея.
Но се оказа, че се е тревожила напразно. С Петер всичко беше различно. Толкова различно и прекрасно. Не можеше да се нагледа на сина си, да спре да вдишва уханието му и да гали меката му кожа с върховете на пръстите си. Сега го държеше в прегръдките си, а той гледаше нагоре към нея с такова доверие, че ѝ стопляше сърцето. Значи това било да обичаш детето си. Никога не бе могла да си представи, че е възможно да изпитваш толкова силни чувства към друг човек. Дори любовта ѝ към Владек бледнееше в сравнение с това, което изпитваше, докато наблюдаваше новородения си син.
Веднага щом се обърнеше към дъщеря си обаче, коремът ѝ се свиваше. Виждаше погледите ѝ, виждаше мрака в мислите ѝ. Завистта към брат ѝ намираше израз в постоянно щипане и удряне. Нощем Лайла будуваше от страх. Случваше се да седи на пост до люлката на Петер, без да смее да изпусне от поглед спокойното му лице.
Владек се отдалечаваше все повече от нея. И тя от него. Разделяха ги сили, които не бяха могли да предвидят. Понякога сънуваше, че тича след него, все по-бързо и по-бързо, но въпреки това разстоянието между тях се увеличаваше. Накрая едва можеше да зърне гърба му някъде далеч напред. Думите също ги нямаше. Разговорите по време на вечеря, малките изрази на привързаност, които разведряваха ежедневието им – всичко това беше погълнато от тишина, нарушава единствено от детски писъци.
Лайла продължи да гледа Петер, изпълнена от закрилнически инстинкт, който изтикваше всичко останало встрани. Владек вече не беше целият ѝ живот. Не и сега, когато имаше Петер.
Голямата плевня беше тиха и студена. През пролуките в стените бе навалял малко сняг, който се беше смесил с мръсотията и прахта. Сеновалът отдавана стоеше празен, а стълбата към него беше счупена, откакто Моли се помнеше. Освен ремаркето за коне, вътре имаше само стари, забравени превозни средства. Ръждясал комбайн, неизползваем трактор Гроле20 и преди всичко купища автомобили.
Моли чуваше приглушените гласове от близката конюшня, но днес не ѝ се яздеше. Струваше ѝ се съвсем безсмислено, след като нямаше да може да се състезава утре. Някое от момичетата сигурно щеше да се побърка от радост, че ще язди Сирико.