Вървеше бавно покрай старите коли. Остатъците от старата фирма на дядо. Като малка постоянно го слушаше да приказва за това. Непрестанно се хвалеше за всички находки, на които е попадал из Швеция – коли, които на практика били за скрап, но той ги купувал почти за без пари, ремонтирал ги и ги продавал значително по-скъпо. Но откакто се разболя, плевнята се превърна в гробище за автомобили, от които никой не се бе решил да се отърве.
Моли прокара ръка по един стар фолксваген „Бийтъл“, който ръждясваше в ъгъла. Не след дълго щеше да започне да се учи да шофира. Може би можеше да убеди Юнас да ѝ подготви фолксвагена.
Дръпна пробно дръжката и вратата се отвори. Вътре също трябваше доста да се поработи. Имаше ръжда и мръсотия, а тапицерията беше скъсана, но Моли виждаше, че колата има потенциал да се превърне в истинско бижу.
Седна на шофьорското място и сложи внимателно ръце на волана. Да, щеше да ѝ отива да кара малкия бийтъл. Другите момичета щяха да позеленеят от завист.
Представи си как кара из Фелбака и благосклонно дава на приятелите си да се повозят. Щеше да има право да кара сама чак след няколко години, но реши да говори с Юнас още сега. Той щеше да уреди всичко, независимо дали искаше, или не. Моли знаеше, че е способен да го направи. Веднъж дядо ѝ разказа как Юнас му помагал да поправя колите и колко го бивало. Единственият път, когато го бе чула да казва нещо мило за Юнас. Иначе само се оплакваше.
– Тук ли се криеш?
Гласът на Юнас я стресна.
– Харесва ли ти?
Той се усмихна леко, когато тя отвори засрамено вратата на колата. Малко неловко беше да те заварят как се преструваш, че караш.
– Хубава е – каза Моли. – Мислех си, че мога да я карам, когато взема книжка.
– Едва ли е в изправност.
– Не, но...
– Но си мислеше, че ще мога да я оправя? Хм, защо не, имаме време. Би трябвало да успея, ако работя по нея от време на време.
– Наистина ли? – възкликна тя лъчезарно и се хвърли на врата му.
– Наистина – каза той и я прегърна силно, но после се отдръпна и сложи ръце на раменете ѝ. – Но ще спреш да се мусиш. Знам, че състезанието беше важно, вече говорихме за това, но до следващото не остава много.
– Да, така е.
Моли почувства как настроението ѝ се подобрява. Отново тръгна между колите. Имаше още няколко, от които можеше да излезе нещо свястно, но въпреки това бийтълът ѝ харесваше най-много.
– Защо не ги поправиш? Или не ги дадеш за скрап? – попита тя и спря до една голяма черна кола, на която пишеше „буик“.
– Дядо ти не иска. Така че ще стоят тук, докато се разпаднат или докато дядо си отиде.
– Все пак мисля, че е жалко.
Тя отиде до един зелен бус, който изглеждаше като машината за мистерии от Скуби-Ду. Юнас я дръпна настрана.
– Ела. Не ми харесва да се въртиш тук. Пълно е със стъкла и стара ръжда. А неотдавна видях и плъхове.
– Плъхове! – викна Моли, направи бърза крачка назад и се огледа.
Юнас се засмя.
– Хайде, да се приберем да хапнем нещо. Студено е. А у дома гарантирано няма плъхове.
Прегърна я през рамо и двамата тръгнаха към вратата. Моли настръхна. Той имаше право. Навън беше кучи студ, а тя направо би умряла, ако към нея се втурнеше някой плъх. Но радостта от обещанието, че ще получи колата, я топлеше. Нямаше търпение да каже на момичетата в конюшнята.
20 Шведското разговорно име на модел „Фъргюсън TE20“. – Б. пр.
* * *
Тюра тайно се радваше, че днес поставиха Лив на мястото ѝ. Тя бе по-разглезена дори от Моли, ако това беше възможно. Изражението ѝ, когато разрешиха на Ида да язди Сироко, беше много изразително. Лив прекара остатъка от урока в цупене, а Блеки го усети. Държеше се доста буйно, от което Лив стана още по-кисела.
Тюра се потеше под топлите дрехи. През дебелия сняг се ходеше толкова трудно, че краката я боляха. Копнееше да дойде пролетта, когато щеше да може да се придвижва до конюшнята с колело. Това наистина щеше да улесни живота ѝ.
Пързалката за шейни „Седемте бабуни“ беше пълна с деца. Тя самата се беше спускала по нея многократно и си спомняше шеметното усещане, което изпитваш, докато хвърчиш надолу по стръмния хълм. Вярно, вече не ѝ се струваше толкова висок и страшен, както когато беше малка, но във всеки случай беше по-стръмен от Докторския хълм, който се намираше точно до аптеката. Той беше за съвсем малки деца. Спомняше си, че даже се пускаше със ски „писалки“ по него. Което впоследствие я вкара в приключение по време на първата ѝ и единствена почивка в планината. Бе обяснила на смаяната ски инструкторка, че вече може да кара ски, била се научила на Докторския хълм. После се спусна надолу по, меко казано, по-дългата и стръмна писта. Но всичко мина добре, а мама винаги разказваше историята с гордост в гласа, изумена от дързостта на малкото си момиченце.