– Значи човек може и да не забележи, че някой е психопат? – попита Мартин.
– Да, или поне не веднага. Дори напротив, психопатите могат да бъдат доста очарователни. Но ако поддържаш по-дълга връзка с тях, рано или късно ще забележиш, че не всичко е както трябва.
Патрик се размърда нервно. Столът не беше особено удобен и той вече усещаше как го заболява кръстът. Погледна към Мартин, който трескаво си водеше бележки. После се обърна към Стрювер.
– Според теб защо са били избрани точно тези момичета?
– Вероятно става въпрос за сексуалните предпочитания на извършителя. Млади, недокоснати момичета, които още нямат сексуален опит. Също така е по-лесно да контролираш и сплашиш младо момиче, отколкото възрастен. Смятам, че тези два фактора са основните.
– От значение ли е това, че имат сходен външен вид? Всички имат, или са имали, тъмна коса и сини очи. Извършителят умишлено ли търси нещо такова?
– Възможно е. Или по-скоро е много вероятно. Жертвите може би му напомнят на някого, което би означавало, че отвличанията са свързани с въпросния човек. Тед Бънди е пример за това. Повечето от жертвите му са приличали на негова бивша приятелка, която го е отблъснала. Отмъщавал ѝ е чрез жертвите си.
Мартин бе слушал внимателно през цялото време и сега се наведе напред.
– Каза, че жертвата изпълнява функция. Каква може да е целта на раните, които имаше Виктория? Защо извършителят би направил нещо такова?
– Както казах, вероятно е момичетата да му напомнят на някой значим за него човек. И с оглед на раните, бих предположил, че целта е това да му даде усещане за контрол. Като отнема тези сетива на жертвата, той я контролира изцяло.
– Не е ли достатъчно просто да я държи в плен? – попита Мартин.
– На повечето извършители, които искат да контролират жертвите си, това обикновено им стига. Но в този случай той е отишъл по-далеч. Помислете: на Виктория са ѝ били отнети зрението, слухът и вкусът. Била е като затворена в тъмна, тиха стая, без възможност за комуникация. На практика извършителят е създал жива кукла.
Патрик настръхна. Казаното от мъжа пред него беше толкова странно и отвратително, че звучеше като взето от филм на ужасите, само че беше реално. Замисли се за момент. Макар всичко това да бе интересно, той не виждаше как точно би могло да им помогне за разследването.
– Ако изхождаме от това, за което говорихме – каза той, – имаш ли идея как бихме могли да процедираме, за да открием един такъв човек?
Стрювер помълча за кратко, като изглежда обмисляше как да формулира това, което смяташе да каже.
– Може би отивам твърде далеч в предположенията си, но бих казал, че жертвата от Гьотеборг, Мина Валберг, е особено интересна. Идва от малко по-различна среда и е била единствената, с която похитителят е проявил непредпазливостта да бъде видян.
– Не сме сигурни, че именно той е бил в бялата кола – отбеляза Патрик.
– Да, вярно. Но ако си представим, че е така, то е интересно, че тя се е качила в автомобила доброволно. Не знаем как са били заловени другите момичета, но това, че Мина е влязла в колата, сочи или че шофьорът е създал впечатление на безобиден човек, или че тя го е срещала и друг път и не се е бояла от него.
– Искаш да кажеш, че Мина може да е познавала извършителя? Че той има някаква връзка с нея или жертвите като цяло?
Това, което каза Стрювер, съвпадаше с мислите, които се въртяха в главата на Патрик. Мина беше различна от останалите.
– Не е необходимо той да я е познавал, но може тя да го е познавала. Това, че са го видели с нея, но не и с останалите момичета, може да е било, защото се е намирал на собствена територия и се е чувствал по-сигурен.
– Тогава не би ли трябвало да е още по-внимателен? Рискът да го разпознаят би бил по-голям – възрази Ерика, а Патрик я погледна одобрително.
– Да, чисто логически може и да е така – отговори Стрювер. – Но ние хората често не разсъждаваме напълно логично, а навиците и рутината са дълбоко вкоренени в нас. Похитителят сигурно би се чувствал по-отпуснат в собствената си среда, а тогава рискът от грешки е по-голям. И той действително е допуснал грешка.