* * *
Рики наблюдаваше напрегнато лицето на майка си, докато тя говореше по телефона. Опитваше се да разгадае всяка промяна в изражението ѝ, да чуе всяка дума. Сърцето му биеше толкова силно в гърдите, че той едва дишаше. Татко му седеше до него и Рики предполагаше, че неговото сърце тупти със същата сила. Времето като че бе застинало, сякаш някой го бе спрял точно в този миг. Сетивата му бяха странно изострени. Цялото му внимание беше насочено към разговора, но в същото време чуваше всички останали звуци, усещаше ясно мушамата под сключените си ръце, линолеумът под краката си, както и косъмчетата, които го сърбяха под яката.
Полицията беше открила Виктория. Това бе първото, което разбраха, когато телефонът звънна. Мама разпозна номера и се втурна напред, за да вдигне, а Рики и татко прекъснаха апатичното си хранене в мига, в който тя попита: „Какво се е случило?“.
Без любезности, без „здравей“, без да каже името си, както правеше обикновено, когато вдигаше телефона. В последно време всичко това – учтивите фрази, етикетът, ежедневните неща, които се очакваше да прави човек – се беше превърнало в нещо съвършено незначително, което принадлежеше на живота от преди изчезването на Виктория.
Съседи и приятели непрестанно пристигаха с храна и неловко изричаха добронамерени думи. Но не оставаха дълго. Родителите му не издържаха на въпросите, на доброжелателството, притеснението и загрижеността в очите им. Нито на облекчението им, все същото облекчение, че не тяхното семейство е пострадало. Че децата им са у дома, на сигурно място.
– Идваме.
Мама приключи разговора и остави бавно мобилния телефон върху плота на мивката. Беше от старите стоманени мивки. Мама от години повтаряше на татко, че трябва да я сменят с нещо по-модерно, но татко отвръщаше с мърморене, че нямало защо да сменят нещо, което е здраво, запазено и все още напълно функционално. И мама не настояваше. Просто от време на време повдигаше въпроса, надявайки се татко неочаквано да промени мнението си.
Рики не смяташе, че мама още се интересува от това каква мивка имат. Странно как всичко можеше да изгуби смисъл толкова бързо. Всичко освен това да открият Виктория.
– Какво казаха? – попита татко.
Беше се изправил, но Рики още седеше и се взираше в ръцете си. По изражението на мама разбираше, че няма да искат да чуят това, което има да им каже.
– Намерили са я. Но е сериозно пострадала и лежи в болницата в Удевала. Йоста каза, че трябва да побързаме. Не знам повече.
Тя избухна в плач и залитна, все едно краката вече не я държаха. Татко успя да пристъпи напред и да я улови. Погали я по косата и зашепна успокоително, но по неговите бузи също потекоха сълзи.
– Трябва да опитаме да се стегнем, скъпа. Облечи се и да тръгваме. Рики, помогни на мама, аз ще отида да запаля колата.
Рики кимна и отиде до майка си. Сложи нежно ръката ѝ върху раменете си и я поведе към антрето. Там ѝ подаде шушляковото палто и ѝ помогна да го сложи, така както се облича дете. Първо единият ръкав, после другият. След това Рики дръпна внимателно ципа нагоре.
– Ето – каза той и постави ботушите ѝ пред нея.
После клекна и вкара стъпалата ѝ едно след друго в обувките. Облече се набързо и отвори външната врата. Чу, че татко е запалил колата, и го видя да стърже прозорците така трескаво, че около него се бе вдигнал облак скреж, който се смесваше с дъха му.
– Проклета зима! – изкрещя татко, като натискаше толкова силно със стъргалката, че сигурно щеше да издраска прозореца. – Шибана, проклета зима!
– Влез в колата, татко. Аз ще се погрижа – каза Рики.
Първо помогна на майка си да се качи на задната седалка, после взе стъргалката от баща си. Татко се подчини, без да протестира. Винаги го бяха оставяли да си мисли, че той решава в семейството. И тримата – Рики, мама и Виктория – негласно се бяха споразумели да се преструват, че татко Маркус управлява с желязна ръка, макар всички да знаеха, че той е твърде мил, за да вдигне дори пръст. Вместо това мама Хелена безпроблемно успяваше да се погрижи всичко да става така, както е било замислено. Когато Виктория изчезна, това се промени толкова бързо, че Рики понякога се чудеше дали увереността ѝ изобщо някога я е имало, или мама винаги е била свитият, обезсърчен човек, който сега седеше на задната седалка и гледаше с празен поглед пред себе си. Но сега за пръв път от много време в очите ѝ се виждаше и още нещо, смесица от нетърпение и паника, породена от разговора с полицията.