Дан бавно се обърна, облегна се на мивката и се загледа в краката си. Заболя я сърцето, щом видя браздите по лицето му и сивата безнадеждност, която то излъчваше. Ана го беше променила из основи и най-трудно ѝ беше да си прости именно това. Преди Дан се доверяваше на всички, защото приемаше, че хората са също толкова честни, колкото е той самият. Но тя му доказа, че греши. Уби вярата му в нея и в света.
– Не знам, Ана. Не знам какво искам. Месеците си минават, а ние просто се въртим в кръг един около друг.
– Но трябва да опитаме да решим проблема. Или да се разделим. Не мога да живея повече в тази неопределеност. Децата също заслужават да вземем решение.
Усети как носът ѝ потича от плач и го избърса с ръкава на блузата си. Нямаше сили да се изправи и да вземе парче домакинска хартия. Освен това рулото беше зад гърба на Дан, а тя имаше нужда от поне два метра отстояние от него, за да проведе този разговор. Да усети миризмата му отблизо, да почувства топлината на тялото му – това би означавало да се разпадне.
От лятото насам дори не прекарваха нощта в една стая. Той спеше на матрак в кабинета, а тя – на голямото им двойно легло. Беше му предложила да се сменят, тъй като имаше чувството, че тя би трябвало да бъде тази, която спи на тънкия, неудобен матрак и се буди с болки в гърба. Но той само поклати глава и продължи всяка вечер да си ляга в кабинета.
– Искам да опитам – каза тя, вече шептейки. – Но само и ако ти искаш и смяташ, че има някакъв минимален шанс да успеем. Иначе е най-добре да се разделим. Мога да се обадя в жилищната агенция и да ги питам с какво разполагат. С децата не ни трябва нещо голямо като за начало. И преди сме живели на тясно, ще се оправим.
Дан направи гримаса. Покри лицето си с длани, а раменете му се разтресоха. Още от лятото носеше мрачна маска на разочарование и гняв, но сега сълзите рукнаха, стекоха се по брадичката му и намокриха сивата му тениска. Ана не можа да се сдържи. Отиде и го прегърна. Дан се вдърви, но не се отдръпна. Тя почувства топлината на тялото му, но и усети треперенето му. Плачът му се засилваше все повече, а тя го прегръщаше все по-силно, сякаш се опитваше да му попречи да се разпадне на парченца.
Когато сълзите най-накрая свършиха, той я прегърна.
* * *
Ласе зави наляво след мелницата в посока Квиле и усети гнева, който тлееше вътре в него. Терес не можеше ли да дойде с него поне един път? Искаше двамата да сподѐлят съществуването си и тя да показва малко интерес към това, което напълно бе променило живота му и го беше превърнало в нов човек. На твърде много ли се надяваше? Той и паството можеха да я научат на толкова неща, но Терес избираше да живее в мрак, вместо да позволи на Божията любов да я просветли, както бе станало с него самия.
Настъпи газта още по-здраво. Днес пропиля толкова време да ѝ се моли, че сега щеше да закъснее за срещата на ръководството. Освен това се бе наложило да ѝ обясни защо не иска тя да ходи в онази конюшня, близо до Юнас. Терес беше съгрешила с него. Бяха правили секс, без да са женени, и нямаше значение, че оттогава са минали много години. Бог искаше хората да живеят чисто и почтено и да не натоварват душите си с мръсни дела. Самият той призна греховете си, като по този начин се освободи от тях и се пречисти.
Но не винаги беше толкова лесно. Грехът бе навсякъде около него. Безсрамни жени, които се предлагаха и опитваха да съблазнят всички мъже, без да ги е грижа за волята и заповедите Божии. Такива грешници заслужаваха да бъдат наказани и той бе убеден, че това е неговата мисия. Бог му проговори и никой не биваше да се съмнява, че е станал нов човек.
В паството видяха и разбраха това. Обсипаха го с любов и потвърдиха, че Господ му е простил и че той вече е започнал да живее на чисто. Замисли се колко близо беше до това да се върне обратно към стария си живот. Но по чудодеен начин Бог го спаси от слабостта на плътта и го превърна в силен и смел ученик. Въпреки това Терес все още отказваше да прозре колко се е променил.
Раздразнението му се задържа през целия път, но когато влезе през портите на модерната енорийска сграда, финансирана от щедри членове, както винаги го изпълни спокойствие. За толкова отдалечен край паството беше доста многобройно, до голяма степен благодарение на техния водач, Ян-Фред, който бе поел поста след вътрешна битка в енорията преди десет години. Тогава църквата се бе казвала „Петдесетница“, но той веднага я бе преименувал на „Крисчън фейт“24, или просто Фейт, както я наричаха накратко.