Може би трябваше да се обади в полицията? Когато се прибра и Тюра не беше там, Терес опита да си втълпи, че дъщеря ѝ сигурно е на път към къщи, че може би се е забавила заради някоя приятелка. Дори се беше подготвила за киселото настроение, в което може би щеше да е Тюра, когато се прибереше премръзнала и потна след ходенето пеш. Представяше си как ще я поглези с топъл шоколад и сандвичи със сирене гауда и много масло.
Но Тюра не се появи. Никой не отвори входната врата, никой не изтръска снега от обувките си и не съблече якето си, мърморейки. Докато седеше на масата в кухнята, Терес разбра как са се чувствали родителите на Виктория в деня, когато тя не се е прибрала. Беше ги срещала само няколко пъти, което всъщност беше странно. Момичетата бяха неразделни още от малки, но като се замислеше, Терес рядко бе виждала дори самата Виктория. С Тюра винаги ходеха у тях. За пръв път се зачуди защо, но вече знаеше болезнения отговор. Не бе могла да създаде дома, за който децата ѝ бяха мечтали, сигурното място, от което имаха нужда. Сълзи опариха вътрешната страна на клепачите ѝ. Щеше да направи всичко по силите си, за да промени това, само Тюра да се прибереше.
Погледна мобилния си телефон, все едно на дисплея можеше магически да се появи съобщение от дъщеря ѝ. Беше ѝ звъннала още пред конюшнята, но когато опита пак, след като се прибраха, чу позвъняването в стаята на Тюра. Беше забравила телефона си у дома, както често се случваше. Небрежни хлапета.
Внезапно откъм външната врата се чу шум. Терес се сепна. Може би си въобразяваше, все пак беше почти невъзможно да се чуе нещо покрай крясъците на момчетата. Но да, някой пъхаше ключ в бравата. Изправи се и се втурна към антрето, завъртя ключалката и отвори рязко вратата. В следващия миг вече прегръщаше дъщеря си, а сълзите, които бе сдържала през последните няколко часа, потекоха по лицето ѝ.
– Миличката ми, миличката ми – шепнеше тя в косата на Тюра.
По-късно щеше да я разпитва. В момента единствено важно бе, че дъщеря ѝ е тук при нея.
Удевала, 1972
Момичето я следваше с поглед, където и да отидеше. Лайла се чувстваше като затворник в собствения си дом. Владек бе също толкова безпомощен, колкото и тя, но за разлика от нея, той насочваше неудовлетворението си навън.
Пръстът я болеше. Вече беше по-добре, но заздравяващата кост я сърбеше. През последната половин година често ѝ се налагаше да посещава болницата. Последния път лекарят заподозря нещо и започна да задава въпроси. Вътрешно Лайла се раздираше от желание да облегне глава на бюрото му, да заплаче и да разкаже всичко. Но мисълта за Владек я възпираше. Проблемите трябваше да се решават в семейството, така смяташе той. И никога не би ѝ простил, ако се разприказваше.
Избягваше собственото си семейство. Знаеше, че сестра ѝ се чуди какво става, както и майка ѝ. Първоначално им идваха на гости в Удевала, но постепенно престанаха. Сега звъняха само от време на време и я питаха плахо как е. Лайла отговаряше лаконично на въпросите им, като се опитваше да звучи безгрижно и да се изразява небрежно. Не можеше да им разкаже.
Семейството на Владек се обаждаше още по-рядко, но това си беше така от самото начало. Те не спираха да обикалят и нямаха постоянен адрес, така че как биха могли да поддържат контакт? И така беше по-добре. Би ѝ било невъзможно да им обясни всичко, също както не можеше да го обясни и на собственото си семейство. В крайна сметка дори самата тя и Владек не го разбираха.
Това бе тежест, която трябваше да носят сами.
Ласе си подсвиркваше, докато вървеше по пътя. Все още изпитваше удовлетворение от вчерашната среща с паството. Чувството за принадлежност беше като трезво опиянение. Така освобождаващо бе да се отърве от всички нюанси на сивото и да осъзнае, че отговорът на всички въпроси се намира между кориците на Библията.
Ето как знаеше, че това, което върши, е правилно. Защо иначе Бог му бе дал тази възможност, защо го беше поставил на правилното място в правилното време точно когато един грешник трябваше да бъде наказан? Малко преди да се случи, той бе помолил Господ да му помогне да се измъкне от тежкото положение, в което затъваше все повече. Мислеше, че отговорът ще дойде под формата на работа, но вместо това пред него се бе разкрил друг изход. А потърпевшият беше грешник от най-лошите, от онези, които заслужаваха библейско правосъдие.