– Ето. Така е изглеждало мазето в онзи ден. Виждаш ли веригата и паниците с храна и вода? Като за животно! Държали сте там малко дете, твоята дъщеря. Оставила си Владек да я затвори на тъмно в мазето. Разбирам защо си го убила, и аз бих го направила, ако някой постъпи така с детето ми. Така че защо го защитаваш?
Замълча и си пое дъх. Сърцето ѝ биеше силно в гърдите и Ерика видя, че жената, която пазеше от другата страна на вратата, я гледа през прозорчето. Сниши глас.
– Извинявай, Лайла. Аз... не исках да те разстройвам. Посещението в къщата ми е повлияло повече, отколкото предполагах.
– Чух, че я наричат Къщата на ужасите – каза Лайла и бутна снимките обратно към Ерика. – Подходящо име. Там наистина се случваха ужаси. Но не такива, каквито си мислят хората.
Тя се изправи и почука на вратата, за да я пуснат да излезе.
Ерика остана сама на масата и се прокле. Лайла вероятно нямаше да иска да говори повече с нея и тя нямаше да може да завърши книгата.
И какво имаше предвид Лайла с последното изречение? Кое не беше така, както си мислят хората? Мърморейки, тя събра снимките и ги сложи обратно в папката.
Ръка на рамото ѝ прекъсна гневните ѝ мисли.
– Ела, искам да ти покажа нещо.
Беше жената пазач, която бе видяла от другата страна на вратата.
– Какво? – попита Ерика и се изправи.
– Ще видиш. В стаята на Лайла е.
– Тя не отиде ли там току-що?
– Не, на двора е. Разхожда се навън, когато е разстроена. Сигурно няма да се прибере известно време, но все пак побързай, в случай че греша.
Ерика прочете скришом табелката с името ѝ. Тина. Последва я и осъзна, че за пръв път ще види стаята, където Лайла прекарваше по-голямата част от времето си.
Тина отвори една врата в дъното на коридора и Ерика влезе вътре. Нямаше представа как изглеждат стаите на затворничките. Може би бе гледала твърде много американски сериали, защото очакваше нещо като килия с подплатени стени. Вместо това стаята изглеждаше приятно и уютно, поне доколкото беше възможно. Прилежно оправено легло, нощно шкафче с будилник и малък розов порцеланов слон, който спеше сладко, както и маса с телевизор отгоре. Малкият прозорец беше разположен високо, но все пак пропускаше доста светлина и бе украсен с жълти пердета.
– Лайла мисли, че не знаем.
Тина отиде до леглото и застана на колене.
– Това редно ли е? – попита Ерика и погледна към вратата.
Не знаеше дали е по-притеснена, че Лайла може да се появи, или че някой началник може да ги спипа как нарушават правата ѝ.
– Имаме право да разглеждаме всичко в стаята ѝ – каза Тина и пъхна ръка под леглото.
– Да, но аз не съм от персонала – възрази Ерика, опитвайки се да овладее любопитството си.
Тина извади една малка кутия, изправи се и ѝ я подаде.
– Искаш ли да видиш, или не?
– Искам, естествено.
– Добре, аз ще пазя. Вече знам какво има вътре.
Тина отиде до вратата, открехна я и надникна в коридора. След като ѝ хвърли притеснен поглед, Ерика седна на леглото с кутията в скута си. Ако Лайла се появеше, цялото доверие, което може би все още ѝ имаше, щеше да се изпари. Но как да устои на изкушението да види какво има в кутията? Тина, изглежда, смяташе, че ще ѝ се стори интересно.
Ерика вдигна капака напрегнато. Не знаеше какво е очаквала, но съдържанието на кутията я изненада. Извади изрязаните статии една по една, докато мислите се въртяха хаотично в главата ѝ. Защо Лайла събираше изрезки за изчезналите момичета? Защо се интересуваше от тях? Ерика прегледа набързо статиите и установи, че Лайла е събрала почти всичко, което местната преса и вечерните вестници бяха изписали за отвличанията.
– Може да се върне всеки момент – каза Тина, вперила поглед в коридора. – Но не си ли съгласна, че е странно? Нахвърля се на вестниците веднага щом пристигнат. След това моли да ѝ ги дадем, след като всички са ги прочели. Не знаех за какво са ѝ, преди да открия кутията.
– Благодаря – каза Ерика и внимателно постави обратно изрезките. – Къде стои кутията?
– До крака на леглото, в ъгъла – каза Тина, която продължаваше да се оглежда за Лайла.
Ерика върна кутията на мястото ѝ. Не беше сигурно как може да използва това, което току-що бе научила. Може би не означаваше нищо. Може би Лайла просто изпитваше най-общ интерес към изчезналите момичета. Хората се вманиачаваха за какво ли не. Но в същото време не ѝ се вярваше случаят да е такъв. Имаше нещо общо между живота на Лайла и онези момичета, които нямаше как да е срещала. И Ерика смяташе да открие какво е то.
* * *
– Трябва да обобщим някои неща – каза Патрик.
Всички кимнаха. Аника седеше в готовност с тефтер и химикалка, а Ернст лежеше под масата и чакаше да му подхвърлят нещо. Точно както обикновено. Единствено напрегнатата атмосфера в кухнята разкриваше, че това не е обичайното сутрешно събрание.