– Чудно, наистина... – каза Вилхелм и я погледна замислено. – Била е принудена да се среща с полицията, както и с психолозите, но с теб се вижда напълно доброволно.
– Може би просто има нужда от компания, омръзнало ѝ е да гледа все същите лица – каза Ерика, въпреки че сама не вярваше в това обяснение.
– Не и Лайла. Трябва да има друга причина. Не е ли споменала нещо, което да привлече вниманието ти? Някаква реплика, която да подскаже, че нещо се е случило или променило?
Той се наведе още по-напред и вече седеше почти на ръба на стола си.
– Има едно нещо...
Ерика се поколеба. После си пое дълбоко дъх и разказа за кутията, която Лайла криеше в стаята си. Разбираше колко пресилено изглежда да се търси връзка между статиите и срещите ѝ с Лайла. Но Вилхелм слушаше с интерес и Ерика видя будния интелект в погледа му.
– Не си ли се замисляла за датата? – попита той.
– Коя дата?
– Когато Лайла най-накрая се е съгласила да се видите.
Ерика се разрови трескаво в паметта си. Беше преди около четири месеца, но не можеше да си спомни точната дата. После изведнъж я осени: случи се в деня след рождения ден на Кристина. Каза датата на Вилхелм, който се наведе и с крива усмивка вдигна дебела купчина стари броеве на „Бохусленинген“ от пода и затърси нещо. След малко изтананика доволно и показа на Ерика разлистения вестник, който държеше. Тя прокле глупостта си. Естествено. Ето каква беше връзката. Въпросът беше какво означава.
* * *
Въздухът в плевнята беше застоял, а от устата ѝ излизаше пара, когато издишаше. Хелга се загърна по-плътно с палтото си. Знаеше, че Юнас и Марта смятат петъчните събирания за нещо принудително. Личеше си по измъчените им изражения. Но тези вечери бяха единствената опорна точка в съществуването ѝ. Само тогава можеше поне за миг да си представи, че са нормално семейство.
Вчера ѝ беше по-трудно от обикновено да поддържа илюзията. А ставаше дума точно за това: за една илюзия, за мечта. Бе имала толкова много мечти. Когато срещна Ейнар, той пое руля и изпълни целия ѝ свят с широките си рамене, русата коса и усмивката, която Хелга първоначално тълкуваше като топла, но впоследствие научи, че означава нещо съвсем различно.
Спря пред колата, за която бе говорила Моли. Знаеше много добре коя е и ако беше на възрастта на Моли, би избрала същата. Хелга обходи с поглед автомобилите в плевнята. Стояха зеещо празни и гниеха.
Спомняше си произхода на всяка кола, както и всяко пътуване, на което се отправяше Ейнар, за да купи подходящ обект за реставрация. Бяха нужни дълги часове работа, за да могат колите да бъдат продадени. В действителност приходите не бяха големи, но стигаха, за да им осигурят спокоен живот, и тя никога не се бе притеснявала за пари. Това поне не можеше да отрече на Ейнар: бе осигурил нея и Юнас финансово.
Отдръпна се бавно от колата на Моли, както вече я наричаше в мислите си, и се приближи до едно старо черно волво с големи петна ръжда и счупено предно стъкло. Щеше да стане хубава кола, ако Ейнар бе успял да я оправи.
Ако затвореше очи, можеше да си представи лицето му, когато се прибираше у дома с нова кола. По изражението му си личеше дали пътуването е било успешно. Понякога го нямаше само за ден, но понякога сделките го отвеждаха до далечни краища на Швеция и той отсъстваше по цяла седмица. А когато се върнеше с пламнали бузи и трескав блясък в очите, тя разбираше, че е открил, каквото е търсел. След това прекарваше няколко дни, понякога седмици, погълнат от работата си. През това време Хелга се посвещаваше на Юнас и на дома им. Разминаваха ѝ се гневните му изблици, студената омраза в очите му, болката. Това бяха най-щастливите ѝ мигове.
Докосна колата и настръхна, щом усети студения метал под пръстите си. Слънцето бавно се беше преместило, докато тя обикаляше из плевнята, и сега лъчите, които се провираха през пролуките в стената, внезапно огряха черния лак. Хелга дръпна ръката си. Колата никога повече нямаше да оживее. Беше мъртъв предмет, който принадлежеше на миналото. И тя щеше да се погрижи това да си остане така.
* * *
Ерика се облегна назад в стола за посетители. От дома на Вилхелм бе отишла право в затвора. Трябваше отново да поговори с Лайла. За щастие, тя явно се беше успокоила след сутрешната им среща и се съгласи да се видят отново. Може би не се беше разстроила толкова много, колкото се опасяваше Ерика. Сега двете седяха мълчаливо, а Лайла я гледаше внимателно и не без притеснение.
– Как така реши да дойдеш втори път днес?
Ерика проведе кратка дискусия със самата себе си. Не знаеше какво точно да каже, но усещаше, че ако спомене изрезките и разкрие, че подозира някаква връзка, Лайла ще се затвори като мида.