Терес си пое дълбоко дъх и поръси с перлена захар парчетата, които вече беше наредила в тава.
– Знам, няма нищо – побърза да каже Тюра.
Не искаше да звучи неблагодарно. Знаеше, че майка ѝ прави каквото може. И се засрами, че изобщо си е помислила за кола в такъв момент. Виктория никога нямаше да кара кола.
– Как върви с Ласе и търсенето на работа? – попита тя.
Терес изсумтя.
– Изглежда, Бог не може просто ей така да му осигури някаква позиция.
– Да, сигурно си има и друга работа, освен да търси работа точно на Ласе.
Терес отново се спря и я погледна.
– Тюра... – каза тя, като че ли търсейки правилните думи. – Според теб как бихме се справили сами? Без Ласе?
За миг в кухнята настана тишина. Единственият шум в апартамента беше врявата от стаята на момчетата. После Тюра отговори тихо:
– Добре. Мисля, че бихме се справили много добре.
Направи крачка напред и целуна мама по брашнената буза, след което отиде в стаята си да се преоблече. Всички момичета от конюшнята щяха да присъстват на помена на Виктория. Изглеждаше така, сякаш едва ли не го намират за вълнуващо. Бе ги чула да си шепнат възбудено и дори да обсъждат какво ще облекат. Идиотки. Плиткоумни идиотки. Никоя от тях не познаваше Виктория като нея. Или поне по начина, по който Тюра си мислеше, че я познава. С бавни движения извади любимата си рокля от гардероба. Време беше да каже сбогом.
* * *
Беше приятно разнообразие да гледа близнаците и Мая. Ана не бе излъгала Ерика, те наистина се държаха образцово през целия ден. Децата често правеха така. Показваха най-лошите си страни само пред родителите си. Сигурно помогна и това, че Ема и Адриан също дойдоха. Те бяха идолите на малките си братовчеди просто защото бяха „голеееми деца“, което бе достатъчно, за да си спечелят почит.
Ана се усмихна на себе си, докато бършеше плота на мивката. Почти беше забравила какво е, не се бе усмихвала от толкова време. Вчера, докато с Дан говориха в кухнята, в нея пламна надежда. Знаеше, че тя може бързо да изгасне, защото след разговора им Дан отново се отдръпна и потъна в мълчание. Но може би все пак бяха направили крачка един към друг.
Бе говорила сериозно, когато му каза, че е готова да се изнесе, ако той иска. На няколко пъти дори бе търсила в интернет подходящи апартаменти за нея и децата. Но не искаше това. Обичаше Дан.
През последните месеци все пак бяха направили няколко малки опита да преодолеят пропастта помежду си. В един пропит с вино и безпокойство момент той дори бе докоснал тялото ѝ, а тя се бе лепнала за него като удавник. Любиха се, но след това той изглеждаше толкова измъчено, че на нея ѝ се прииска да избяга оттам. Оттогава не се бяха докосвали. До вчерашната прегръдка.
Ана погледна през прозореца на кухнята. Децата си играеха в снега. Въпреки че вече не бяха толкова малки, все още намираха за забавно да правят снежни човеци и да се бият със снежни топки. Избърса се в една кърпа и постави внимателно ръка на корема си. Опита да си спомни какво бе усещането, когато носеше общото им дете. Не можеше да припише постъпката си на тъгата. Такова тегло не биваше да се прехвърля на едно невинно дете. Но мъката се смеси с вината и Ана не можа да не си помисли, че всичко би било различно, ако малкото им момченце беше оживяло. Тогава щеше да си играе навън в снега с големите си братя и сестри, навлечено като човечето на Мишлен. Дрехите му щяха да са не по-малко обемисти от самото му тяло, както беше винаги с малките деца.
Знаеше, че Ерика понякога се притеснява, че близнаците ѝ напомнят на сина, когото бе изгубила. И в началото беше така. Завиждаше и си мислеше ужасни мисли за това, колко несправедливо е случилото се. Но този период отмина. Нямаше везни, благодарение на които всичко на този свят да се разпределя по равно. Нямаше разумно обяснение защо на нея и Дан не им бе отредено да запазят плода на любовта си. Сега можеше само да се надява, че ще намерят път обратно към съвместния живот.
Снежна топка уцели прозореца и Ана видя ужасения поглед на Адриан. Покритата му с ръкавица ръка се стрелна към устата му. Изражението му накара стомахът ѝ да се свие и тя взе решение. Изтича в антрето, облече си набързо зимните дрехи, разтвори външната врата и имитирайки разярено чудовище, изръмжа:
– Ах вие, това означава снежна война!
Децата я зяпнаха смаяно. После радостните им викове полетяха към зимното небе.
* * *
Йоста и Мартин се настаниха в най-задната част на църквата. Йоста беше решил да отиде на помена на Виктория още щом чу, че ще има такъв. Ужасяващата ѝ съдба бе всяла тревога и страх у жителите на Фелбака и сега приятелите и семейството се събираха в очакване на погребението. Имаха нужда да поговорят за Виктория, да си спомнят, да обработят всички чувства, които ги разкъсваха, откакто бяха научили какво я е сполетяло. Съвсем в реда на нещата беше двамата с Мартин да присъстват като представители на полицейското управление.