Отиде да налее вода в легена, който държеше в банята до спалнята. Всичко това се беше превърнало в рутина. Да напълни легена със сапунена вода, да намокри парцала, да избърше изцапаното му тяло, да му облече чиста риза. Подозираше, че той сам прави така, че торбичката да протече. Беше говорила с лекаря на Ейнар, който каза, че било невъзможно да има проблеми толкова често. Но въпреки това торбичките продължаваха да текат. А тя продължаваше да чисти.
– Водата е твърде студена – каза Ейнар и потръпна, когато парцалът докосна корема му.
– Ще долея още гореща вода.
Хелга се изправи, отиде в банята, сложи легена под кранчето и завъртя ръкохватката за топлата вода. После се върна обратно.
– Ой! Сега е вряла! Да не искаш да ме изгориш, вещица такава?
Ейнар изкрещя толкова високо, че тя подскочи. Но не каза нищо, просто отново вдигна легена, изнесе го, наля малко студена вода, увери се, че температурата е малко над телесната, и отнесе легена в стаята. Този път Ейнар не възрази, когато парцалът се допря до кожата му.
– Кога ще дойде Юнас? – попита той, след като Хелга изплакна парцала и водата се оцвети в светлокафяво.
– Не знам. Работи. Сега е при семейство Андершон. Имат крава, която ще се тели, но телето е застанало накриво.
– Прати го при мен, когато дойде – каза Ейнар и затвори очи.
– Добре – каза Хелга тихо и отново изплакна парцала.
* * *
Йоста ги видя да се задават по болничния коридор. Почти тичаха към него и той се пребори с инстинктивното желание да побегне в другата посока. Знаеше, че това, което има да им каже, е изписано на лицето му, и беше прав. Веднага щом срещна погледа му, Хелена потърси ръката на Маркус и се сви на пода. Писъкът ѝ отекна в коридора и заглуши всички други звуци.
Рики беше като вкаменен, застанал зад майка си с пребледняло лице, докато Маркус продължи да върви напред. Йоста преглътна тежко и отиде да ги посрещне. Маркус го подмина с невиждащ поглед, сякаш не бе разбрал, сякаш не беше видял изражението на Йоста, което съпругата му веднага бе разгадала. Продължи по коридора, просто вървеше, без някаква видима цел.
Йоста не го спря, а отиде до Хелена и внимателно ѝ помогна да се изправи. След това я прегърна. Обикновено не правеше такива неща. Беше допускал в живота си само двама души: съпругата си и малкото момиче, за което се бяха грижили едно лято и което по неведоми пътища отново се бе появило в живота му години по-късно. Така че за него не беше естествено да прегръща жена, която познава от толкова скоро. Но откакто Виктория изчезна, Хелена всеки ден му звънеше да го пита за дъщеря си, изпълнена ту с надежда, ту с отчаяние, гняв и мъка. Единственото, което Йоста можеше да ѝ даде, бяха още въпросителни и тревоги. А сега най-накрая бе сложил край на всяка надежда. Да я прегърне и да я остави да плаче, облегнала глава на гърдите му, беше най-малкото, което можеше да стори.
Йоста срещна погледа на Рики над главата на майка му. В този младеж имаше нещо много специално. Рики беше гръбнакът, който крепеше семейството през изминалите месеци. Но сега стоеше пред Йоста, с бяло лице и празни очи, и изглеждаше като младото момче, което наистина беше. Йоста знаеше, че Рики завинаги е изгубил детската невинност и вяра, че всичко винаги свършва добре.
– Може ли да я видим? – каза той с дрезгав глас.
Йоста усети как Хелена се вдърви. Измъкна се от прегръдките му, избърса сълзите и сополите с ръкава на палтото си и го погледна умолително.
Йоста впери поглед в някаква точка зад тях. Как да им каже, че не трябва да виждат Виктория? И как да им обясни защо?
* * *
Целият кабинет беше затрупан с хартия. Преписани на чисто записки, самозалепващи се листчета, статии, фотокопия. Наглед изглеждаше като същински хаос, но Ерика обичаше да работи по този начин. Когато пишеше нова книга, искаше да е обградена от цялата информация и от всичките си мисли за дадения случай.
Но този път може би се беше надценила. Разполагаше с множество материали и факти, но само от втора ръка. Това, колко добри ще са книгите ѝ, колко сполучливо ще може да представи случаите и да даде отговори на въпросите около тях, зависеше от намирането на информация от първа ръка. До момента винаги бе успявала. Понякога беше лесно да склони замесените хора да проговорят. Някои даже го правеха с охота, за да получат медийно внимание и за миг да се окажат в светлината на прожекторите. Но понякога отнемаше време и на Ерика ѝ се налагаше да убеждава хората, да им обяснява защо иска да изрови миналото и как иска да разкаже историята им. Накрая винаги успяваше. Досега. Не беше постигнала нищо с Лайла. По време на посещенията си се мъчеше да я накара да разкаже за случилото се, но напразно. Лайла с радост разговаряше с нея, но просто не на тази тема.