Както си седеше в инвалидната количка, усети, че чаталът му се мокри. Погледна надолу. Да, колостомната торбичка, която беше разхлабил преди малко, вече пропускаше стабилно. Доволен, Ейнар напълни дробовете си с въздух и изкрещя:
– Хелгаааа!
Удевала, 1973
Преди време Лайла не вярваше в злото, но това се промени. Сега го виждаше всеки ден, а и то се взираше в нея. Беше изплашена и изморена до мозъка на костите си. Как да спиш, когато в дома ти има зло? Как да си починеш дори за секунда? Злото беше в стените, във всяко кътче на къщата, във всяко малко ъгълче.
Тя сама го пусна вътре, дори го създаде. Храни го, пои го, остави го да расте, докато накрая вече не можеше да го контролира.
Погледна ръцете си. Одраното от опаката страна на дланите приличаше на червена светкавица, а малкият пръст на дясната ѝ ръка стърчеше под странен ъгъл. Отново трябваше да ходи в болницата и още веднъж да се сблъска с подозрителните погледи и въпросите, на които не можеше да отговори. Защото как би могла да разкаже истината? Как би могла да сподели ужаса, който изпитваше? Думите нямаше да ѝ стигнат, а и не би имало полза.
Трябваше да продължи да мълчи и да ги лъже, въпреки че по израженията им си личеше, че не ѝ вярват.
Пръстът ѝ пулсираше и я болеше. Щеше да ѝ е трудно да се грижи за Петер и да си върши работата, но Лайла беше научила много за собствената си сила. Бе разбрала какво е способна да изтърпи, колко страх и ужас може да понесе, колко близо до злото може да живее, без да отстъпи. Все някак щеше да се справи.
Терес се бе обадила на всички, за които се сети. На малкото роднини на Ласе, повечето от които далечни. На старите му приятели по чашка, на по-новите му познати, на старите колеги, на тези от членовете на паството, чиито имена знаеше.
Стана ѝ лошо от угризенията на съвестта. Вчера стоеше в кухнята, печеше кифли и изпитваше нещо подобно на щастие, защото бе решила да го напусне. Започна да се притеснява чак към седем и половина вечерта, след като той не се прибра за вечеря и не си вдигна телефона. Ласе излизаше и се прибираше когато си иска и ако не му се стоеше вкъщи, често ходеше до енорията. Но не и този път. В църквата не го бяха виждали цял ден, което наистина я разтревожи. Наистина нямаше къде другаде да се е дянал.
Колата му също не беше тук. Терес взе назаем автомобила на съседите и половината нощ обикаля да го търси, въпреки че от полицията ѝ казаха, че на следващия ден щели да се заемат със случая. Ласе все пак бил възрастен човек и можело да е отишъл някъде по своя воля. Но тя не можеше просто да седи вкъщи и да се тревожи. Докато Тюра гледаше момчетата, Терес претърси цяла Фелбака и дори отиде до Квиле, където се намираше църквата. Но никъде не видя червеното си волво. Беше благодарна, че от полицията все пак я взеха на сериозно, когато им се обади. Може би бяха чули искрената паника в гласа ѝ. Дори в периодите, когато пиеше най-много, Ласе винаги се бе прибирал вечерта. А сега от дълго време не беше близвал и капка.
Естествено, полицаят, който дойде тук и говори с нея, я попита за алкохола. Градчето беше малко и той знаеше за миналото на Ласе. Терес подчерта, че Ласе не се е пропил повторно. Като се замислеше обаче, през последните месеци се бе държал малко странно. Не ставаше дума само за маниакалната му религиозност, а за още нещо. От време на време го сварваше да се усмихва доволно сам на себе си, сякаш размишлява над някаква фантастична тайна, която не иска да сподели с нея.
Не знаеше как да обясни нещо толкова неясно на полицая, тъй като сама разбираше колко налудничаво звучи. Въпреки това изведнъж се почувства сигурна: Ласе имаше тайна. И докато седеше в кухнята, а сутрешната светлина бавно пропъждаше мрака, Терес се страхуваше, че тази тайна го е тикнала по лош път.
* * *
Марта насочи Валиънт към горската пътека. Ято птици се разлетя изплашено и Валиънт реагира, като премина в нервен тръс. Марта усещаше, че той иска да препусне, но го удържа и те продължиха бавно напред в спокойното утро. Въпреки ниската температура не ѝ беше студено. Тялото на коня я топлеше, а и тя знаеше как да се облече, слой върху слой. С подходящите дрехи можеше да язди навън с часове, дори през зимата.
Вчерашната тренировка с Моли мина добре. Дъщеря ѝ не спираше да се развива като ездач и Марта всъщност малко се гордееше с нея. По принцип главно Юнас бе този, който се хвалеше с Моли, но може би беше толкова очевидно откъде момичето е наследило таланта си, че като я гледаше как язди, Марта сякаш виждаше свое отражение.
Пришпори Валиънт и се наслади на усещането, щом конят започна да се движи по-бързо. Никога не се чувстваше толкова свободна, колкото докато яздеше. Все едно през останалото време играеше роля и едва когато останеше сама с коня, можеше да бъде такава, каквато е.
Смъртта на Виктория промени всичко. Забелязваше го по настроението в конюшнята, усещаше го вкъщи и дори в дома на Ейнар и Хелга. Момичетата бяха сдържани и изплашени. Вчера след помена някои от тях отидоха право в конюшнята. Марта и Юнас закараха две от тях с колата. Те седяха тихо на задната седалка, без да говорят, да се смеят или да вдигат шум, както правеха обикновено. Странно, но и съперничеството между момичетата беше станало по-ожесточено. Спречкваха се заради конете, бореха се за вниманието ѝ и зяпаха завистливо Моли, чиято позиция никога не биха могли да заплашат.
Представлението беше забележително. Понякога не можеше да се сдържи да не го разпали сама. Няколко пъти поред даваше на някое момиче да язди един от любимите на всички коне, отделяше допълнително внимание на друго момиче по време на урока, а трето пък игнорираше. Номерът винаги работеше. Подклаждаха се нови интриги и недоволството се засилваше. Марта виждаше погледите и разделението между ученичките и това я забавляваше. Толкова лесно бе да си играе с несигурността им и да предвижда реакциите им.
Винаги бе притежавала тази способност и може би затова ѝ беше така трудно, когато дъщеря ѝ беше малка. Малките деца са непредвидими. Не можеше да ги накара да я слушат по същия начин. Вместо това бе принудена да се нагажда към нуждите на Моли, към това, кога малката ще поиска да спи и яде или просто ще започне да недоволства, без да има някаква разумна причина. За да бъде честна, вече не смяташе, че е толкова страшно да бъдеш майка. Колкото по-голяма ставаше Моли, толкова по-лесно беше да се справя с нея, да предугажда реакциите и постъпките ѝ. А като откри таланта ѝ за езда, Марта започна да чувства съвсем нова близост с нея. Сякаш Моли вече не беше просто чуждо същество, настанило се в тялото ѝ.
Валиънт се впусна в щастлив галоп. Марта знаеше пътя наизуст, затова го остави да тича толкова бързо, колкото му се искаше. От време на време някой клон я принуждаваше да залегне или върху главите им падаше сняг, докато препускаха под дърветата. Снежинките хвърчаха около подковите и те сякаш се намираха върху облак. Марта дишаше тежко и усещаше как цялото ѝ тяло работи. Хората, които не яздят, смятаха, че само си седиш лениво и се возиш на гърба на коня. Не разбираха, че всеки твой мускул е активен. След по-дълга езда Марта винаги се чувстваше приятно изтощена.
Юнас бе откликнал на спешно повикване рано сутринта. Хората знаеха, че той винаги е на телефона, ден и нощ, и малко преди пет часа му се обадиха от една от близките ферми. Една крава имала проблеми и няколко минути по-късно Юнас вече беше в колата. Позвъняването събуди Марта и тя остана да лежи в мрака, наблюдавайки гърба на Юнас, докато той се обличаше. Тялото му ѝ се стори чуждо, въпреки че след всички съвместни години го познаваше толкова добре. Не винаги им беше лесно да живеят заедно. Имаха си своите разправии, а понякога се чувстваше толкова объркана, че искаше да му се развика и да го удари. Но въпреки това убеждението, че мястото им е един до друг, никога не я напускаше.
Известно време се бе страхувала. Иначе не си го признаваше, не искаше дори да мисли за това, но върху гърба на коня, когато свободата караше тялото и сетивата ѝ да се отпускат, мислите излизаха наяве. Имаше момент, когато бяха близо до това да изгубят всичко: себе си, присъствието си, лоялността и близостта, които изпитваха още от мига, в който се видяха за пръв път.
В любовта им имаше доза лудост. Беше почерняла по краищата заради огъня, който никога не изгасваше, тъй като знаеха как да го поддържат жив. Бяха изследвали любовта си по всички възможни начини, тествайки границите ѝ, за да видят дали ще издържи. И тя бе издържала. Един-единствен път за малко да се спука, но в последния момент всичко се нареди и нещата се върнаха по местата си. Опасността отмина и Марта бе избрала да мисли възможно най-малко за случилото се. Така беше най-добре.
Пришпори Валиънт още повече и те почти безшумно препуснаха през гората. Към нищо и към всичко.