– Това поне е добра новина. Мислите ли, че е мъртъв? – попита Аника внимателно.
– По кея и по леда имаше много кръв, а нямаше кървави следи, които да се отдалечават от мястото. Така че, ако наистина става дума за Ласе, най-вероятно да.
– Колко тъжно.
Очите на Аника се напълниха със сълзи. Тя поначало беше състрадателна, а откакто с мъжа ѝ Ленарт осиновиха малко момиченце от Китай, стана още по-чувствителна към житейските несправедливости.
– Да, не вярвахме, че нещата ще свършат толкова зле. По-скоро мислехме, че ще го открием някъде пиян.
– Каква трагична съдба. Бедното му семейство – каза Аника и замълча, но след малко се съвзе. – Между другото, успях да се свържа с всички следователи и утре сутринта ще има среща в Гьотеборг в десет часа. Съобщих на Патрик, естествено и на Мелберг. Какво ще правите с Йоста? Ще отидете ли?
Мартин бе започнал да се поти на стайната температура и свали якето си. После прокара пръсти през рижата си коса и усети как ръката му се навлажнява.
– Бих искал, предполагам, Йоста също. Но не можем да оставим участъка празен. Особено сега, когато имаме да разследваме и убийство.
– Звучи разумно. Апропо, Паула отново слезе в архива. Няма да е зле да я нагледаш, моля те.
– Разбира се, веднага – каза Мартин, но първо отиде до кабинета си, за да свали топлите си външни дрехи.
Долу в мазето вратата на архива беше отворена, но той все пак почука внимателно, защото Паула изглеждаше потънала дълбоко в съдържанието на кашоните.
– Още ли не си се отказала? – попита той и влезе в стаята.
Тя вдигна поглед и остави поредната папка настрана.
– Вероятно няма да намеря нищо, но така поне оставам сама за известно време. Кой би предположил, че едно бебе може да изисква такива огромни усилия. С Лео изобщо не беше така.
Тя понечи да стане от пода и Мартин ѝ подаде ръка.
– Да, разбирам, че Лиса е малко по-специална. Сега у дома с Йохана ли е?
Паула поклати глава.
– Йохана изведе Лео с шейната, така че Лиса остана при баба си – каза тя, след което си пое няколко глътки въздух и изпъна гръб. – Е, как върви при вас? Чух, че сте открили колата на Ласе, а наблизо имало кръв.
Мартин ѝ разказа това, което бе казал и на Аника преди малко, за кръвта и дупката в леда, както и за неволното гмуркане на Мелберг.
– Шегуваш се! Колко непохватен трябва да си!
Паула го зяпаше невярващо, но после добави:
– Той добре ли е?
На Мартин му стана приятно, че Паула все пак се тревожи за Мелберг. Знаеше колко близък е Бертил със сина ѝ. Във възрастния мъж имаше нещо, което караше хората да го харесват, въпреки че беше с толкова тежък характер.
– Да, окей е. Размразява се в дома на Патрик.
– Покрай Бертил никога не е скучно – каза Паула и се засмя леко на себе си. – Между другото, тъкмо си мислех да си почина малко, когато ти дойде. Заболява те гърбът, като седиш свит така. Ще ми правиш ли компания?
Качиха се по стълбите и се запътиха към кухнята, когато Мартин спря.
– Само да проверя нещо в кабинета си.
– Няма проблем, ще дойда с теб – каза Паула и го последва.
Той се разрови сред документите си, а тя застана до рафта с книги, хвърляйки по едно око към колегата си. Както обикновено, върху бюрото му цареше пълна бъркотия.
– Липсва ти работата, а? – попита Мартин.
– Да, меко казано – отговори Паула и наклони глава, за да може да прочете заглавията. – Чел си всички тези книги? Психология, криминална техника, леле, имаш дори...
Тя спря насред изречението, гледайки поредицата книги, подредени прилежно върху рафта на Мартин.
– Каква съм идиотка. Не съм чела за отрязания език в архива. Беше в една от тези.
Тя посочи книгите и Мартин погледна изненадано натам. Това нямаше как да е възможно, нали?
* * *
Йоста зави към училището по езда. Винаги му беше трудно да говори с близките на жертвите. В този случай дори нямаше конкретна информация, която да съобщи. Разполагаха единствено с ясни знаци, че нещо се е случило с Ласе и че той по всяка вероятност не е жив. Така че Терес трябваше да продължи да живее в несигурност още известно време.
Изненада се, като видя Юнас в дома ѝ. Какво правеше там? А и като че ли се притесни, когато Йоста му каза, че иска да поговорят. Това беше добре. Ако бе изваден от равновесие, щеше да е по-лесно да го накара да си признае. Поне това сочеше опитът на Йоста.
– Чук-чук.
Почука на вратата, изговаряйки думите. Надяваше се да говори с Юнас насаме и ако съпругата или дъщеря му си бяха вкъщи, може би щеше да предложи да отидат в клиниката.