Лицето му, иначе така открито и приятно, сега беше изкривено от гняв.
– Ще бъдем дискретни, обещавам – каза Йоста.
Юнас прокара ръка през косата си.
– Дискретни? Как пък не!
Йоста тръгна към антрето и щом отвори вратата, завари Марта от другата страна и се стресна.
– Здравей – каза тя. – Какво правиш тук?
– О... просто трябваше да сверя някои неща с Юнас.
– Йоста имаше допълнителни въпроса за обира – викна Юнас откъм всекидневната.
Йоста кимна.
– Да, онзи ден забравих да го питам едно-две неща.
– Чух за Ласе – каза Марта. – Как е Терес? Според Юнас се е държала доста овладяно, въпреки всичко.
– Да...
Йоста не знаеше какво точно да отговори.
– Какво се е случило? Юнас каза, че сте намерили колата на Ласе.
– За съжаление, не мога да говоря за течащо разследване – каза Йоста и мина покрай нея. – Сега трябва да се връщам в управлението.
Държеше се за парапета, докато слизаше по стълбите. На неговата възраст можеше да не се изправи повече, ако се подхлъзне и падне.
– Само кажи, ако можем да помогнем с нещо! – викна Марта след него, когато той тръгна към колата.
Йоста ѝ махна в отговор. Преди да седне на шофьорското място, погледна към къщата, където силуетите на Марта и Юнас се открояваха на прозореца на всекидневната. Дълбоко в себе си беше сигурен, че Юнас лъже за караницата, а може би дори и за връзката си с Виктория. Нещо в думите му звучеше фалшиво, но нямаше да е лесно да го докаже.
Удевала, 1973
Владек ставаше все по-непредсказуем. Работилницата беше фалирала и той се разхождаше из апартамента като животно в клетка. Говореше много за стария си живот, за цирка и семейството си. Можеше да приказва за това с часове и всички го слушаха.
Понякога Лайла затваряше очи и опитваше да си представи всичко, за което им разказваше. Звуците, миризмите, цветовете, всички хора, които описваше с любов и мъка. Болеше я да слуша как обяснява колко му липсват. Отчаянието прозираше през думите му.
В същото време тези моменти ѝ осигуряваха временна почивка. По някаква причина всичко се успокояваше и хаосът стихваше. Седяха като в транс и слушаха Владек, оставяха се гласът и историите му да ги омагьосат. Разказите му ѝ даваха възможност да си поеме дъх.
Всичките му описания звучаха като изскочили от света на приказките и фантазиите. Той говореше за хора, които могат да ходят по въже високо над земята, за циркови принцеси, които могат да стоят на ръце върху конски гърбове, за клоуни, които карат всички да се смеят, като се пръскат едни други с вода, за зебри и слонове, които изпълняват номера, с каквито никой не би повярвал, че могат да се справят.
И преди всичко разказваше за лъвовете. Опасни, силни лъвове, които се подчинявали и на най-малкия му жест. Тренирал ги още от малки и те правели всичко, което искал от тях на манежа, докато публиката очаквала със затаен дъх животните да му се нахвърлят и да го разкъсат на парчета.
Час подир час Владек разказваше за хората и животните в цирка; за рода си, благодарение на който захласът и магията се предавали през поколенията. Но веднага щом разказът свършеше, Лайла биваше захвърлена обратно в реалността, която предпочиташе да забрави.
Най-лоша беше несигурността. Сякаш гладен лъв обикаляше напред-назад, дебнейки следващата си плячка. Пристъпите и атаките винаги идваха ненадейно и от неочаквана посока. А заради умората ѝ беше все по-трудно да бъде нащрек.
Боже господи, какво е ставало тук?
Ана се засмя, щом чу за Мелберг, който най-накрая се беше размразил достатъчно, че да може да се върне с Патрик в участъка. Гледаше с любопитство Гунар, когото Ерика подробно бе описала по телефона. Спонтанно реши, че го харесва, когато той ги посрещна в антрето и първо поздрави децата. Сега Адриан му помагаше да окачи една картина в кухнята и сияеше от щастие.
– Как се справят иначе? – попита тя по-сериозно. – Това с Ласе е ужасно. Знаят ли какво може да се е случило?
– Току-що са го открили. Всъщност не него, а колата му и, както изглежда, мястото на убийството. Водолазите са на път, но въпросът е дали ще открият тялото, или течението го е отнесло.
– Срещнах Тюра в конюшнята, когато закарах момичетата там. Много сладка девойка. Терес също изглежда е хубав човек, но нея само съм я поздравявала няколко пъти. Бедните...
Ана погледна кифлите, които Кристина беше оставила на масата, но нито имаше апетит, нито ѝ се ядеше сладко.
– Храниш ли се достатъчно? – попита Ерика и я погледна строго.
Докато растяха, тя ѝ беше по-скоро като майка, отколкото като кака, и така и не успя да излезе от тази роля напълно. Но Ана бе спряла да се опъва. Без грижите на Ерика никога не би успяла да премине през трудностите на живота. Обичната ѝ голяма сестра беше до нея в студ и пек, а в последно време Ана успяваше да изпита малко радост и да забрави за гузната си съвест единствено в дома на Ерика.