– Петер не беше ли с нея?
– Петер? – попита Тони. – Имаш предвид малкия брат на Луис? Не, беше само баба ѝ.
– А Лайла? Тя обаждаше ли се понякога?
– Не – каза Берит. – Така и не се свърза с нас. Беше ми безкрайно трудно да си го обясня. Как можеше да е толкова студенокръвна, че дори да не се поинтересува как е дъщеря ѝ?
– Луис питаше ли за нея?
– Не, никога. Както казах, никога не говореше за предишния си живот и не сме я и притискали. Поддържахме връзка с един детски психолог, който ни препоръча да я оставим да проговори, когато е готова. Естествено, задавахме ѝ въпроси. Все пак искахме да знаем как се чувства.
Ерика кимна и обви ръце около чашата кафе, за да се стопли. Всеки път щом вратата се отвореше, вътре нахлуваше студен вятър и я изстудяваше.
– Какво стана после, в деня, когато изчезнаха? – попита тя предпазливо.
– Студено ли ти е? Можеш да вземеш жилетката ми, ако искаш – предложи Берит и Ерика разбра защо двамата бяха отворили вратите на дома си за толкова много приемни деца през годините. Изглежда бяха невероятно грижовни хора.
– Не, благодаря, няма нужда – каза Ерика. – Но мислите ли, че ще имате сили да ми разкажете за онзи ден?
– Минаха се толкова много години, така че няма проблем – отговори Тони, но Ерика видя как на лицето му пада сянка при спомена за гибелния летен ден.
Беше чела за станалото в полицейския доклад, но беше съвсем друго да чуеш как някой от замесените преразказва събитията.
– Беше четвъртък, юли месец. Не че е от значение кой ден от седмицата е било...
Гласът на Тони секна и Берит сложи нежно ръката си върху неговата. Той прочисти гърло и продължи.
– Момичетата казаха, че отиват да плуват. Не се притеснихме, те често излизаха сами. Понякога ги нямаше по цял ден, но винаги се прибираха вечер, като огладнееха. Но не и този път. Чакахме ли, чакахме, но тях ги нямаше. Към осем часа започнахме да подозираме, че нещо се е случило. Тръгнахме да ги търсим и след като не ги открихме, се обадихме в полицията. На следващата сутрин намериха дрехите им при някакви скали.
– Полицията ли ги намери?
– Бяха организирали спасителна група, един от доброволците попаднал на дрехите – каза Берит и изхлипа.
– Силните течения трябва да са ги повлекли навътре. Телата не се появиха... Ужасна трагедия.
Тони сведе поглед. Видно беше колко дълбоко им е повлияла случката.
– Какво стана после?
Сърцето на Ерика се сви, щом си представи как момичетата са се борили срещу течението.
– Полицията проведе разследване и установи, че явно става въпрос за злополука. Ние... дълго време винихме себе си. Но момичетата все пак бяха на петнайсет и можеха да се грижат за себе си. С годините осъзнахме, че не сме виновни. Никой не би могъл да предвиди какво ще се случи. Двете бяха живели в плен достатъчно дълго, така че ги оставяхме да тичат на свобода още откакто дойдоха при нас.
– Мъдро – каза Ерика и се зачуди дали приемните деца, живели при Берит и Тони, осъзнаваха какъв късмет са извадили.
Изправи се и протегна ръка напред.
– Благодаря, че отделихте време да се срещнете с мен. Наистина го оценявам и съжалявам, ако съм съживила някои тежки спомени.
– Съживи и хубави спомени – каза Берит и стисна сърдечно ръката ѝ. – Имахме привилегията да се грижим за много деца през годините и всички оставиха своя отпечатък. Тес и Луис бяха специални и не са забравени.
35 Шведски сладки от бутертесто с бадемов пълнеж и бяла глазура. Кръстени са на кардинал Мазарини. – Б. пр.
* * *
У дома беше станало толкова тихо. Сякаш празното мястото, оставено от Виктория, изпълваше къщата и тях самите и заплашваше да ги взриви отвътре.
Правеха неловки опити да споделят мъката, започваха да говорят за Виктория, но спираха насред спомена и оставяха думите да се носят в нищото. Как би могъл животът отново да бъде същият?
Рики знаеше, че е само въпрос на време от полицията да дойдат отново. Йоста вече звъня, за да провери повторно дали наистина не са видели някой подозрителен човек наоколо в дните и седмиците преди изчезването на Виктория. Очевидно бяха получили информация, че някой е наблюдавал къщата им по това време. Рики беше наясно, че ще искат да попитат мама и татко дали знаят нещо за връзката на Виктория с Юнас или за писмата, които бе намерил. В известен смисъл това би било облекчение. Беше тежко да скърби и в същото време да носи тайната със съзнанието, че родителите му не знаят всичко.