— На главата й беше онзи уред, който наричат Укротител. Сигурно мисис Спиди го е помислила за нещо като трънен венец — обясни Купър. „Иначе не би имало някакъв смисъл в приказките й“ — добави той наум.
— Мразех го това нещо! Матилда имаше някаква странна привързаност към него.
„Тя има навика да подчертава интонационно думите, които смята за важни“ — отбеляза си Купър.
— Може и да е самоубийство — продължаваше мисис Орлов. — Слагаше си тази гнусотия, когато артритът й много я мъчеше. Твърдеше, че това отклонявало вниманието й от болката. Казваше, че би предпочела самоубийството пред пределен вид болки — имаше предвид непоносимите. — Тя обърна плувналите си в сълзи очи към съпруга си. — Защо не ни се е обадила, а? Все ще да е имало нещо, с което да й помогнем…
— Ако беше извикала, щяхте ли да я чуете оттук?
— О, да! Още повече ако е била в банята. Трябвало е просто да почука по тръбите. Това със сигурност щяхме да чуем.
Купър насочи вниманието си към мъжа:
— А не чухте ли нещо през нощта?
Въпросът бе подложен на дължа и обстойна мълчалива преценка. Дънкан изглеждаше наистина замислен.
— Дните ни тук протичат доста еднообразно — каза накрая, сякаш се извиняваше. — Мога единствено да ви уверя, че ако бяхме чули нещо, щяхме да действаме — той примирително вдигна длани пред себе си, — е… по същия начин, както в момента, когато Джени започна да вие. Но в събота нямаше нищо подобно.
— Все пак виждам, че и двамата допускате възможността да е била убита, например от бандити. И двамата споменахте „те“.
— Трудно е да бъдеш хладнокръвен, когато някой ти пищи в ушите — отговори Орлов, като същевременно поклати глава, сякаш сам се упрекваше в нещо. — И за да бъда докрай откровен с вас, тогава не бях съвсем сигурен дали Спиди не са направили някаква беля, която ги е изплашила. Те в никакъв случай не са домашните прислужници, които бихте си избрали. Могат да направят нещо съвсем непреднамерено. Малко са налудничави, но в никакъв случай не бих ги нарекъл опасни. Реших, че е станала някаква злополука, а е трябвало да вляза! — Той сложи длани върху заоблените си колене. — Мъчи ме мисълта, че съм могъл да направя нещо, което може би дори би я спасило… Но щом е умряла в събота… — Гласът му замря в неизказан въпрос.
— Нищо не бихте могли да направите — кимна Купър. — А сега кажете ми — стана ли нещо през деня? Чухте ли нещо необичайно?
— Говорите за съботата, нали? — Орлов поклати глава отрицателно. — Нищо, на което да сме обърнали внимание. — Погледна към Вайълит, сякаш търсеше потвърждение от нея. — Тук чуваме дори когато в Сидар Хаус звъни звънецът — мисис Матилда рядко приема посетители — той вдигна рамене. — При нас, сержант, се случват толкова малко неща, че се налага по цял ден да гледаме телевизия.
— А не се ли учудихте, че не я виждате в неделя?
Вайълит закри очи:
— О, скъпи — изплака тя, — нима тогава още сме могли да я спасим? Дънкан, това е непоносимо!
— Не — отговори Купър, — сигурни сме, че в неделя през нощта тя вече е била мъртва.
— Разберете ме, ние бяхме приятели — обясни Вайълит. — Дънкан и аз я познаваме от петдесет години. Тя ни продаде тази къща, след като мъжът ми се пенсионира преди пет години. Не може да се каже, че точно с нея ще пожелаеш да общуваш непрекъснато. За да поддържаш връзки с нея, номерът беше просто да не й досаждаш, да не я притесняваш или лъжеш. Можеше да бъде ужасно жестока с хората, които не й харесваха. Ние никога не сме досаждали на Матилда, но някои го правеха.
— Например? — попита Купър и близна върха на химическия си молив. Вайълит понижи глас:
— Джоана с дъщеря си Рут. Те никога не я оставяха на мира — все се оплакваха, все искаха пари. А и викарият се държеше направо скандално. — Тя погледна виновно съпруга си. — Знам, Дънкан не одобрява клюкарстването, но ще ви кажа, че викарият непрекъснато се опитваше да я накара да изпитва угризения заради малкото състояние, което имаше. Навярно знаете, тя беше атеистка и сигурно затова се държеше непозволено грубо с отец Матюс винаги, когато той дойдеше. Наричаше го уелска пиявица, и то право очите.
— Той обръщаше ли внимание на думите й?
Дънкан се засмя дрезгаво:
— Това беше просто игра. Понякога, когато я улучеше в добро разположение на духа, тя биваше много щедра. Веднъж например му даде цели сто лири за центъра за алкохолици, като му заръча да се моли за нейния метаболизъм — тя също пиеше, за да притъпи артритните болки… или поне така казваше.
— Но никога прекалено — добави Вайълит. — Никога не се е напивала. Беше истинска дама и не можеше да си го позволи. — Мисис Орлов шумно издуха носи си.